Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Тогава бе успяла да овладее положението като повали дом Облодра — внушителна демонстрация на могъщество, от каквато имаше нужда и сега, нещо, което да накара останалите да занемеят от ужас и да прогони от главите им всякакви съмнения и мисли за дезертиране. Най-сигурната гаранция за преданост бе и си оставаше страхът. За миг старата Баенре се поколеба дали да не прибегне до нещо подобно и край портата на Митрил Хол, ала бързо разбра, че това е невъзможно — случилото се край Хищния процеп не можеше да бъде повторено. Лолт никога преди не бе идвала така славно и така изцяло в Материалната равнина и навярно нямаше да го стори никога повече (със сигурност не и толкова скоро след първия път!). В деня, когато дом Облодра рухна завинаги, Ивонел Баенре бе получила божествената сила на Лолт.

Това обаче нямаше да се повтори.

Мислите на старата матрона се насочиха в друга посока, към нещо не толкова неудобно и щекотливо.

— Кой го уби? — попита тя наум, знаейки, че Метил ще я „чуе“.

Илитидът нямаше отговора на този въпрос, ала веднага се досети какво се крие зад него — Баенре прекрасно знаеше по чии следи бе тръгнал Утегентал и срещу кого копнееше да се изправи в двубой на живот и смърт. Дали пък усилията му не се бяха увенчали с успех?

Ако бе така, може би Дризт До’Урден бе в тунелите извън джуджешката твърдина, а не зад барикадите и здравите й порти.

— Поемаш по опасен път — безмълвно я предупреди Метил, още преди да бе измислила какви магии да използва, за да открие изменника.

Старата Баенре отхвърли съвета му, без да се замисли. Тя бе първата матрона в Мензоберанзан, живата връзка на Лолт с Материалната равнина и притежаваше сили, които можеха да погубят, който и да е мрачен елф в града, бил той магьосник, повелител на меча и дори друга матрона — майка. Да, пътят, по който поемаше, наистина бе опасен… опасен за Дризт До’Урден.

Най-страховито опустошение сееха джуджетата — застанали в средата на отбранителните позиции, те пееха с пълно гърло и, безмилостно поваляха гоблини и орки с тежките си чукове и брадви; не се спираха дори пред огромните минотаври и безстрашно се хвърляха отгоре им така, че зверовете рухваха под тежестта им.

Ала в източния край на Стражев дол натискът на нашествениците бе прекалено голям. Възседнали яките си жребци, рицарите препускаха напред-назад и се притичваха на помощ навсякъде, където редиците на варварите бяха оредели след поредния вражески щурм. Благодарение на навременната им намеса, отбраната още се държеше; въпреки това войните на Берктгар бавно, но сигурно, бяха изтласквани назад.

Труповете на стотици коболди и гоблини покриваха земята в Стражев дол, на всеки убит защитник се падаха по двайсет от злите създания, ала това бяха загуби, които Мрачните преспокойно можеха да си позволят. Нещо повече, те ги бяха предвидили и сега, докато наблюдаваше битката отдалече заедно с останалите от Гущеровия отряд, Берг’иньон със задоволство отбеляза, че часът за последната сеч наближава. Биеха се отдавна и защитниците несъмнено бяха започнали да се уморяват.

Поредният вражески щурм ги накара да отстъпят още няколко крачки… назад към източните стени на Стражев дол, които вече бяха заплашително близо. Когато притиснеха неприятеля в ъгъла, Мрачните щяха да оставят магьосниците да нанесат съкрушителния удар, а войните на Берг’иньон най-сетне щяха да се хвърлят в атака.

И тогава земята на Стражев дол щеше да почервенее от кръвта на хората, които го бранеха.

Беснел разбираше, че губят; виждаше, че плащат прекалено висока цена за всеки сантиметър земя, който успееха да отвоюват от скверните създания. Постепенно започна да го обзема примирение пред лицето на гибелта, надвиснала над главите им. Единственото, което му вдъхваше някаква надежда, бе невероятният дух на неговите войни. Никога досега не ги бе виждал да се бият с подобна страст; малките отряди, на които се бяха разделили, непрестанно се хвърляха ту насам, ту натам, притичваха се на помощ навсякъде, където имаха нужда от тях и макар мъжете да бяха така задъхани, че почти не им оставаше глас, който да издигнат в бойна песен, а от устата на конете да капеше гъста пяна, те не спираха нито за миг.

Обзет от мрачно задоволство (и немалка тревога — не само за бойците си, но и за лейди Алустриел, която внезапно бе изчезнала), елфът се обърна към Берктгар и занемя. Огромният му меч, Банкенфуере, свистеше страховито и безпогрешно покосяваше всеки неприятел, имал злощастието да се озове твърде близо до исполина. Алена кръв (голяма част от нея — неговата собствена) го покриваше от глава до пети, ала дори да изпитваше болка, вождът с нищо не го показваше. Неуморен и безпощаден, той се биеше с името на Темпос на уста, а край него враговете гинеха с десетки.