Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Водени от Белвар, тристате свиърфнебълски войни излязоха от пещерата и поеха на изток. Движеха се бързо и безшумно, а с помощта на земния дух, когото жреците бяха призовали, намираха път дори там, където такъв нямаше. Само след няколко минути бойното поле се простря пред очите им — конници, облечени в блестящи доспехи и мрачни елфи, възседнали лепливоноги гущери, скверни гоблини и коболди и огромни мъже, двойно по-високи от най-едрия гном.

Сега вече Белвар усети колебание — да продължи напред означаваше да поведе тристате си другари в битка, където се сражаваха хиляди, а той дори не знаеше коя от двете страни има надмощие.

— Затова дойдохме — прошепна Фърбъл в ухото му.

Белвар спря изпитателен поглед върху приятеля си, донякъде учуден от тази необичайна проява на храброст.

— Заради Блингденстоун — добави съветникът.

Белвар се хвърли напред.

Дризт не смееше да диша, те всички стояха като вкаменени, дори Гуенивар сподави ръмженето, което напираше в гърдите й.

Притиснати един до друг, петимата приятели се спотайваха на една тясна тераса и наблюдаваха редиците на Мрачните войни, които преминаваха по просторния коридор пред тях… редици, които сякаш нямаха край.

Колко ли бяха, запита се Дризт. Две хиляди? Пет хиляди? Нямаше как да разбере — бяха твърде много, а и той не можеше просто да надникне в тунела и да започне да ги брои. Едно обаче беше ясно — основната част от вражеската армия се бе обединила и сега отиваше нанякъде, водена от обща цел. Това можеше да означава едно-единствено нещо — пътят им беше разчистен, поне онзи, който отвеждаше до долната порта на Митрил Хол. При мисълта за портата и многобройните изкусни капани, заложени край нея, скиталецът се обнадежди. Дори тази внушителна войска щеше да срещне огромни трудности, когато се опиташе да проникне в Залите — стотици трупове, както елфически, така и джуджешки, щяха да осеят тунелите край долната порта, преди тя да бъде превзета.

Много предпазливо той се осмели да завърти глава, за да погледне към Гуенивар, която се бе долепила до него, и Бруенор, притиснат (при това доста неудобно) между пантерата и стената. Стана му смешно при вида на смръщеното джудже — ако не побързаше да се отмести щом нашествениците отминеха, приятелят му най-вероятно щеше да изхвърли и него, и Гуенивар от терасата.

Усмивката му обаче се стопи още преди да се бе появила на устните му — разяждаха го съмнения. Правилно ли бе постъпил като взе Бруенор със себе си, за кой ли път се зачуди той. Ако бяха тръгнали с джуджетата, които срещнаха преди няколко часа, сега отдавна щяха да са при вратата в долните тунели. Кралят щеше да е при своите поданици, а въодушевяващото му присъствие със сигурност значително щеше да повдигне духа им. Нямаше джудже, което да не запее по-силно и да не се хвърли в бой още по-самоотвержено, когато знае, че крал Бруенор Бойния чук е наблизо и размахва страховитата си секира.

Дризт бе убедил приятеля си да дойде с него и сега се питаше дали не бе постъпил егоистично. Дали изобщо щяха да открият водачите на врага? Върховните жрици най-вероятно бяха скрити на сигурно място, откъдето можеха да насочват войниците си така безстрастно, сякаш не ставаше въпрос за живи същества, а за пионки върху шахматна дъска.

Жената, която оглавяваше похода, била тя матрона — майка или някоя друга могъща жрица, нямаше да се изложи на никаква опасност — в това Дризт, който прекрасно познаваше обичаите на своя народ, бе повече от сигурен.

Изведнъж, както си стоеше приклекнал на тясната тераса, той се почувства като пълен глупак. Бяха тръгнали по следите на водачите, така бе казал на Бруенор, ала това можеше да се окаже прекалено трудно, дори невъзможно. А сега, след като видя огромната армия, която маршируваше към Митрил Хол, Дризт осъзна извън всяко съмнение, че те петимата никога нямаше да успеят да се върнат в Залите навреме, за да се включат в отбраната на портата.

Скиталецът сведе глава и си пое дълбоко дъх — трябваше да се успокои, не биваше да забравя, че това наистина бе единствената им възможност да победят и че портата в долните тунели рано или късно ще рухне под напора на нашествениците, независимо дали Бруенор е сред защитниците или не. И все пак, дали задачата, с която се бе нагърбил не бе непосилна? С всички тези мрачни елфи наоколо и необятната плетеница от коридори как можеха да се надяват, че изобщо ще открият водачите на вражеската армия?