Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Пуент кимна към огромния вълк, който все още не изпускаше тялото на противника си:

— Трябва да го накарам да ми покаже как го направи! — отбеляза той със страхопочитание.

Бидърду, сключил челюсти около гърлото на мъртвия елф, дори не го чу.

Белвар чу екота, едва доловимо трептене, заключено толкова дълбоко в сърцето на камъните, че никой обитател на Повърхността не би го усетил. Ала не и гномовете — в непрогледния мрак на земните недра те често общуваха помежду си, използвайки вибрациите на скалите. Това обаче не бе гръмовният тътен, който бе достигнал до ушите им преди няколко часа и в който те безпогрешно бяха разпознали грохота на безброй рухнали тунели. Не, сега ехтежите бяха по-слаби, ала постоянни, и опитните гномове веднага се досетиха какво означава този необичаен ритъм. Някъде съвсем наблизо кипеше люта битка, Белвар и военачалниците, които предвождаха свиърфнебълската армия, час по час се вслушваха в трептенето на скалите, за да решат накъде да поемат. От време на време някой от войните се спираше за миг и леко почукваше по камъните, опитвайки се да прецени плътността им. Да се разгадае ехото съвсем не беше лесно, тъй като плътността на скалите никога не бе еднаква и вибрациите, които гномовете долавяха, често пъти достигаха до тях променени почти до неузнаваемост. Ето как, макар да бяха без съмнение най-изкусните познавачи на ехото в целите Царства, свиърфнеблите на няколко пъти се отправяха в грешна посока.

Непоколебими и търпеливи обаче, те твърдо бяха решили да не се отказват и най-сетне, след дълго и досадно кръстосване на плетеницата от коридори, един от жреците, гном на име Сънтанавик, изтича при Белвар и Фърбъл и уверено заяви, че се намират толкова близо до източника на шума, колкото изобщо бе възможно в тези проходи.

Двамата го последваха до мястото, за което говореше, и на свой ред долепиха ухо до скалата. Да, звукът наистина бе съвсем отчетлив и доста силен (поне според свиърфнебълските представи).

И еднообразен, учудено отбеляза Белвар. Това не бе тътенът на ожесточена битка, не беше непрестанно менящият се екот, който долавяха доскоро или поне не беше само той.

Сънтанавик бе повече от сигурен, че са открили точното място — макар и позаглушен от непознатия звук, шумът от битката все още се чуваше достатъчно ясно, за да не остави и капка съмнение у тях.

Надзирателят вдигна очи към Фърбъл, който кимна безмълвно, после докосна стената и отстъпи назад, давайки възможност на Сънтанавик и останалите жреци да се доближат.

Без да чакат подкана, те подеха заклинание, като от време на време някой от тях хвърляше шепа мокра пръст срещу скалата.

Постепенно ниският, дрезгав напев премина в кресчендо. Сънтанавик се втурна към стената, протегнал допрените си една о друга длани. С екзалтиран вик, той заби пръсти в камъка и го раздели на две, сякаш отмяташе лека завеса, после отскочи назад; останалите жреци също се отдръпнаха.

Екотът изведнъж отстъпи място на страховит грохот, безброй ситни капчици ги обляха от глава до пети и пред очите им изникна плътната стена на мощен водопад.

— Повърхността! — ахна Фърбъл, останал без дъх от изумление.

И наистина, това бе Повърхността, ала внушителната водна стена, изпречила се пред тях, нямаше нищо общо с разказите, които свиърфнеблите бяха чували за тези далечни и непознати земи. В този първи миг на изненада, мнозина се поколебаха дали да не се върнат обратно, ала надзирателят, който бе слушал разказите на Дризт за новия му дом, се досети, че това е само едно от многобройните му лица.

Белвар размота въжето, което носеше със себе си и тъй като не можеше да го стори сам, даде знак на Фърбъл да го завърже около кръста му. Съветникът побърза да изпълни молбата му, после здраво стисна свободния край на въжето.

Храбрият надзирател се поколеба само за частица от секундата, после прекрачи през дупката в скалата и пелената от миниатюрни пръски. От другата страна, току пред плътната стена на водопада, имаше малка тераска и там Белвар за първи път съзря звездите.

Стотици, хиляди звезди!

За миг сърцето му сякаш спря, обзеха го страхопочитание и боязън. Това беше Повърхността, най-голямата от всички пещери, огромна й необятна, а сводът, който се скланяше над нея, не можеше да бъде достигнат дори от най-грамадния великан.

Много скоро благоговейното му възхищение бе прогонено от грозния шум на битката. Не бе навлязъл в Стражев дол, ала бе достатъчно близо, за да види светлините от сражението, отблясъците на факлите и сиянието на магиите; звън на оръжие огласяше нощта и се смесваше с виковете на умиращите.