Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Колко жалко, помисли си Беснел — ако Мрачните победяха и завземеха Митрил Хол, подвизите на Берктгар Храбри щяха да останат невъзпети!

Мощен взрив от светлина нейде наблизо го извади от мислите му и го накара да обърне поглед на другата страна. Недалече от него стоеше Регуелд, а в краката му тлееха дузина обгорени гоблинови трупа. Магьосникът и необичайното животно, което той яздеше, също бяха обгърнати от високи зелени и червени пламъци, ала те очевидно не можеха да им навредят и всъщност бяха най-страшното им оръжие, сякаш яростта на Регуелд бе добила външен израз в тях. С един-единствен скок „жребецът“ се озова пред двама огромни минотаври, дълги огнени езици се протегнаха към тях и ги обвиха в изпепеляваща прегръдка. Регуелд накара вярното животно да подскочи право нагоре така, че да се изравни с лицата на гнусните чудовища, после извади магическата си пръчка и изпрати мощна вълна от вълшебна енергия срещу тях.

Миг по-късно от минотаврите бе останала само една голяма, димяща купчина, а Регуелд вече бе пришпорил Скокльо към следващата си жертва.

— За спасението на всички добри раси! — провикна се Беснел и вдигна меча си.

Войните от малкия му отряд веднага се строиха около него и с гръмовен тътен препуснаха право към голяма група коболди. Разпръснаха ги само за миг и продължиха напред, към гъстите редици на по-едрите чудовища, които идваха след тях. Без да слизат от седлата, Сребърните рицари размахаха блестящите си оръжия и започнаха да посичат враг след враг.

Беснел бе щастлив. По тялото му се разля вълна на тихо задоволство, завладя го чувство за изпълнен дълг. С цялото си сърце вярваше в Града на сребърната луна и неговите идеали и наистина бе готов да умре за спасението на всички добри раси.

Усмивката му не угасна, дори когато едно гоблиново копие намери пролука в ризницата му, мина между ребрата и прободе дробовете му. Той се олюля на седлото, но някак си успя да отклони вражеското острие.

— За спасението на всички добри раси! — с мъка рече елфът, а лицето му се изкриви от болка, когато се опита да отбие връхлитащия меч на противника.

Обзе го немощ, сковаващ студ го стисна в смъртоносната си прегръдка и той дори не усети как оръжието падна от ръката му и тупна на земята.

При следващия удар на гоблина изкованият от Мрачни майстори меч проби доспехите му и потъна дълбоко в бедрото му.

При вида на шурналата кръв гнусното създание нададе тържествуващ вик, ала миг по-късно рухна, докосено от Банкенфуере.

Без дори да погледне посеченото чудовище, Берктгар улови свличащия се от седлото Беснел със свободната си ръка. Чувстваше се странно откъснат от заобикалящата го битка, сякаш той и доблестният елф бяха съвсем сами, някъде много, много далече. А всъщност, едва на няколко крачки от тях Сребърните рицари продължаваха да удържат вражеския щурм и прииждащите чудовища.

Беснел вдигна внезапно помътнелите си кехлибарени очи към варварина и се опита да каже нещо:

— За спасението на всички добри раси! — едва-едва прошепна той, ала по милостта на Темпос или на онзи от боговете, чийто взор следеше битката в Стра-жев дол, Берктгар чу всяка негова дума.

Той нежно го положи на земята и кимна безмълвно.

После се изправи и, обзет от сляпа ярост, се хвърли в битката, посичайки десетки от скверните чудовища с всеки замах на огромния си меч.

Регуелд Харпъл никога досега не бе изпитвал подобно вълнение. Обгърнат от пламъци, които изпепеляваха всеки враг, изпречил се на пътя му, без ни най-малко да навредят на него самия, той се грижеше да попълва празнините в южните редици на защитниците. Магиите му бързо се изчерпваха, ала той изобщо не се тревожеше, уверен, че непременно ще открие начин да бъде полезен, да унищожи колкото се може повече от скверните създания, дошли, за да превземат Митрил Хол.

Група минотаври се приближиха към него, насочили дългите си копия напред така, че да се опазят от огнените езици.

По устните на Регуелд плъзна доволна усмивка и като пришпори причудливия си „жребец“, го накара да скочи високо над главите на чудовищата, там, където дори копията им не можеха да го достигнат.

Пламъците протегнаха изгарящи ръце към минотаврите и Регуелд нададе тържествуващ вик, после обаче внезапно млъкна, поразен от мощна мълния.

Миг по-късно двамата със Скокльо вече се премятаха във въздуха и бързо пропадаха все по-ниско и по-ниско, макар и в различни посоки.