Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Втората мълния долетя от другаде, последва я и трета, разклонена така, че да застигне и двете си жертви.

След още няколко удара Регуелд и конят му се строполиха на земята и останаха да лежат там съвършено неподвижно.

Мрачните магьосници се бяха включили в битката.

Нашествениците изреваха гръмогласно и така устремно се хвърлиха в атака, че дори Берктгар, освирепял от ярост заради смъртта на Беснел, не успя да спре отстъплението на мъжете си. Ездачите от Гущеровия отряд също се включиха в сражението и с дългите си пики постепенно започнаха да изтласкват защитниците все по-назад и по-назад.

Берг’иньон беше сред първите, които видяха поредния обрат в хода на сражението. След като нареди на един от войните си да се покатери до върха на близката каменна колона, за да види какво се случва на бойното поле, той се обърна към останалите от отряда и посочи северния край на долината.

— Идете там — безмълвно заповяда той на неколцина от бойците. — Минете зад редиците на врага и се изкачете нависоко, та да ги залеете със смъртоносен порой, когато ги притиснем до стената.

Всички закимаха одобрително, ала внезапният вик на мрачния елф, долетял откъм върха на каменната колона, бързо изтри усмивките от злите им лица.

Обикновената на пръв поглед скала неочаквано бе оживяла, превръщайки се в огромен земен дух. Берг’иньон и другарите му безпомощно гледаха как чудовището плясва с ръце, смазвайки до смърт злощастния елф и гущера му.

В този миг от запад, някъде иззад редиците им се разнесе оглушителен шум, насред който ясно проехтя думата „биврип“ — заклинанието, с което Белвар Дисенгалп отключваше вълшебството, скрито в магическите му „ръце“.

Доста време мина преди Берктгар и останалите войни около него да разберат, че откъм запад идват подкрепления. Най-сетне мълвата за неочакваната помощ стигна и й източния край на долината, вдъхвайки нова надежда на защитниците и всявайки ужас в сърцата на нашествениците. Гоблините и мрачните елфи, които се биеха там, неспокойно започнаха да се оглеждат назад, чудейки се дали не е настъпил сетният им час.

Сега Берктгар, който бе оглавил оцелелите хора и елфи (две трети от неговите варвари, по-малко от стотина от Сребърните рицари, двадесетина от Дългите ездачи и само двама от войните на Несме), най-сетне успя да оправи редиците им. Да, бяха понесли жестоки загуби, ала бойният им дух отново се бе завърнал и те не само спряха отстъплението, но дори съумяха да се приближат малко до джуджешката армия, която се биеше в средата на Стражев дол.

Много скоро и последното подобие на ред изчезна от бойното поле. Навсякъде кипяха ожесточени схватки — в западната част на долината свиърфнебълските жреци се бореха с Мрачните, докато Белвар и останалите гномове се нахвърлиха върху войниците. Извечната битка между елфи на мрака и свиърфнебли — врагове, между които още от древността властваше непримирима ненавист — се разгоря отново… този път, както никога досега, под открито небе. Нещо подобно се случваше и на изток, където джуджета и гоблини се избиваха с не по-малка ненавист.

Битката продължи цяла нощ, една дълга и жестока нощ на болка и смърт. Берг’иньон и елитните му войни се държаха встрани от сраженията, използвайки чудовищата, които бяха довели със себе си, за да изтощят врага, без те самите да се излагат на ненужна опасност. Дори и след неочакваното пристигане на малобройния, но силен свиърфнебълски отряд, нашествениците бързо си възвърнаха изгубеното за известно време надмощие.

— Победата ще бъде наша! — заяви младият Баенре на войните, които се бяха събрали около него. — И тогава няма да има кой да защитава западните порти на Митрил Хол!

Куентел Баенре стоеше срещу малка ниша в импровизираната тронна зала и се взираше във вътрешността на гадателския съд. Неволно присви очи, когато спокойната повърхност на водата изведнъж грейна, сякаш някой бе запалил огън в самото й сърце. Не много далече оттам, на изток от Четвъртия връх се съмваше.

Куентел прехапа устни, за да не нададе отчаян вик.

В другия край на залата майка й също бе погълната от магическите си занимания. С помощта на няколко заклинания тя създаде малко или повече вярна карта на местността, после подхвърли едно перце над нея и лекичко духна отгоре му, прошепвайки името на изменника.

След това духна отново и по лицето й се разля тържествуваща усмивка — перцето бавно докосна пергамента с картата, а връхчето му съвсем ясно сочеше група тунели недалече оттам.