Р. Салваторе - Обсадата на мрака

И все пак сега петимата бяха заедно… заедно в решаващата и навярно най-опасна битка за спасяването на Сребърните зали.

Мисълта за приятелите му сгря сърцето на старото джудже, но събуди и едно друго, много по-различно чувство.

Нямаше как да не си спомни за Уолфгар, варварина, който му бе като син и който след сватбата си с Кати-Бри щеше да стане принц на джуджешкото кралство. Бруенор никога не бе изпитвал по-жестока болка от агонията, която едва не го прекърши след трагичната гибел на младежа и, макар да му оставаха повече от сто години живот, в онези дни смъртта му се струваше не само близка, но и желана.

Това вече бе минало. Да, все още скърбеше за Уолфгар — мисълта за доблестния варварин винаги щеше да извиква сълзи в очите му — ала той беше крал, достойният предводител на горд и силен род. Мъката оставаше, ала отчаянието си бе отишло, отстъпвайки място на леден гняв. Мрачните елфи, същите, по чиято вина бе загинал Уолфгар, отново бяха тук. Поклонници на злата Лолт, те бяха дошли, за да убият Дризт и да завладеят Митрил Хол.

През тази нощ на безмилостна сеч, брадвата на Бруенор Неведнъж бе опитвала кръвта на скверните създания, ала това ни най-малко не бе уталожило яростта в гърдите му. Тъкмо напротив, тя бавно и неумолимо се разгаряше и сега бушуваше по-силно отвсякога. Дризт му бе обещал, че ще открият предводителя на армията на Мрачните, жрицата, която стоеше зад всичко това. Обещание, което старото джудже трябваше да види изпълнено:

Не беше говорил много по време на приготовленията за надвисналата война; мълчеше си и докато кръстосваха тунелите, водени от скиталеца и пантерата.

Сега, докато си отдъхваха за миг, Бруенор честичко улавяше приятелите си да му хвърлят напрегнати погледи — очевидно се тревожеха, че унинието отново го завладява и убива желанието му да се бори за кралството си. Нищо не би могло да бъде по-далече от истината! Незначителните схватки, в които бяха попадали досега, не означаваха нищо за старото джудже — дори да убиеше хиляда мрачни елфи, болката и гневът му нямаше, да се уталожат. Виж, ако можеше да се добере до жрицата, която стоеше зад всичко това, да я открие и да я убие със собствените си ръце…

Тогава армията на Мрачните щеше да бъде обезглавена, а Бруенор най-сетне щеше да намери покой.

Не, осмият крал на Митрил Хол не бе изпаднал в униние. Той просто изчакваше да настъпи неговият час, а огънят в гърдите му бавно, но неумолимо се разгаряше. Бруенор Бойния чук се подготвяше за мига, в който разплатата щеше да бъде най-сладка.

Групичката на Баенре, следвана от повикания от Бездната глабрезу, едва-що бе тръгнала към тунелите, където според заклинанието на старата матрона се намираше изменника, когато Метил безмълвно съобщи на господарката си, че Зеерит и Ауро’пол замислят как да се разправят с нея. Ако не успееше да проникне през долните порти на Митрил Хол, Зеерит възнамеряваше да даде заповед за отстъпление, а Ауро’пол, твърдеше илитидът, дори и в този момент се колебаела дали да не привлече армията на своя страна и да си тръгне, изоставяйки я на произвола на съдбата.

— Кроят ли планове да ме убият? — попита направо Баенре.

— Не — все така телепатично отвърна Метил. — Ала ако нещо се случи с теб, те начаса ще поемат към Мензоберанзан, доволни, че им се удава възможност да изградят нова йерархия в града.

Всъщност, старата матрона съвсем не беше учудена. Нямаше нужда да чете мисли, за да забележи тревогата и тихата ярост, изписани по лицата на Зеерит и Ауро’пол — през целия си дълъг живот се бе сблъсквала с омразата на околните, пък били те и нейни съюзници, като Мез’зарис Армго и дори собствените й дъщери. Това бе цената, която трябваше да плати всяка матрона, застанала начело на място като Мензоберанзан — град, раздиран от вечни междуособици и подвластен на хаоса и завистта.

Не, Ивонел Баенре не беше изненадана от мислите, които се въртяха в главата на Ауро’пол и все пак, когато се увери в тях извън всякакво съмнение, в гърдите й лумна страховита ярост. Та това не бе каква да е война, гневеше се тя. Такава бе волята на Лолт, а тя бе нейното оръжие. Това бе връхната точка на нейното могъщество, кулминацията на дадената й от Кралицата на паяците сила. Как се осмеляваха Зеерит и Ауро’пол да хранят подобни богохулни мисли?

Баенре хвърли свиреп поглед на Ауро’пол, която просто изсумтя и извърна очи — навярно най-глупавото нещо, което можеше да стори в този момент.