Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Един от мрачните магьосници прекъсна заклинанието за гръм, с който възнамеряваше да погуби враговете наоколо, и вместо това запрати кълбо магически мрак към върха на слънчевия диск, който тъкмо изплуваше над хоризонта. Разбира се, не успя да угаси светлината и докато наблюдаваше как малкото черно петънце (единственият резултат от усилието му) се стопява в утринния въздух, той се разсея за миг — напълно достатъчно, за да могат най-близките му противници да го посекат на парчета.

Друг от Мрачните, напълно погълнат от двубоя със своя противник, когото почти бе надвил, дори не забеляза изгрева… поне докато първият сноп слънчеви лъчи не прониза чувствителните му очи. Заслепен и ужасен, той отчаяно размаха ръце, ала оръжията му срещнаха само въздух.

После го заля пареща болка.

Разбира се, елфите и преди бяха виждали предмети в нормалния спектър, ала никога така ясно, с такава ярка светлина и толкова наситени цветове. Е, да, и преди бяха чували за ужасяващите лъчи на слънцето (Берг’иньон дори ги бе виждал, макар и през рамо, докато заедно с отряда Мрачни войни, с които бяха излезли да плячкосват на Повърхността, бързаше да се завърне обратно към спасителния мрак на тунелите). Сега обаче всичко беше много различно и нито синът на Баенре, нито мъжете му знаеха какво да очакват. Дали безмилостното слънце нямаше да ги изгори живи, така както ослепяваше очите им? Наистина, по-възрастните ги бяха уверили, че нищо такова няма да се случи, ала освен това ги бяха предупредили, че светлината ще ги направи много по-уязвими, а на враговете им ще вдъхне нови сили и увереност.

Берг’иньон събра войните от отряда около себе си и се опита да ги прегрупира. Все още можеха да спечелят, сигурен бе той, макар че този неочакван обрат несъмнено щеше да струва живота на не един и двама от мъжете му. Не, не слепотата притесняваше Повелителя на меча (в крайна сметка, всички мрачни войници можеха да се бият и със затворени очи). Как обаче щеше да се отрази всичко това на куража и желанието им за победа, безпокоеше се той. Слънчевите лъчи, огрели склоновете на планината, бяха напълно различни от всичко, което бяха виждали някога. И ако недосегаемият звезден покров ги бе стреснал с мекия си зрак, то слънчевото зарево ги ужаси.

Берг’иньон привика магьосниците около себе си и трескаво започна да се съвещава с тях — може би все пак имаше някакъв начин да спре изгрева. Вместо да го успокои обаче, онова, което научи, го уплаши повече и от страховитата светлина. Заклинателите в Стражев дол следяха не само битката в долината, но и цялата война и именно от тях младият Баенре чу мълвата, че събратята му напускат долните тунели и че онези, които бяха спрени в проходите край източната порта, се оттеглят от Залите и се насочват към дълбоките коридори в източната част на Четвъртия връх. Повече от очевидно бе какво става — те бягаха към Мензоберанзан.

Берг’иньон прекрасно разбираше какви ще са последствията от това. Съюзите между сънародниците му винаги бяха крехки и нестабилни и той не можеше да не се запита докъде ли се е разпрострял процесът на дезертьорството. Въпреки изгрева и първоначалната уплаха, младият Баенре вярваше, че мъжете му могат да спечелят битката за Стражев дол и да превземат западната порта. Какво обаче щяха да открият там?

Матрона Баенре и съюзниците й? Крал Бруенор и изменника Дризт, заедно с цял полк джуджета, въоръжени до зъби и готови да защитават дома си с цената на живота си? Тази мисъл никак не се понрави на бездруго разтревожения Повелител на меча.

Ето как се получи, че не с числено превъзходство бе спечелена битката в долината; не безстрашието на Берктгар Храбри и решителният устрем на Белвар Дисенгалп и неговите гномове, нито пък мъдростта и уменията на Стъмпет Рейкингклоу обърнаха везните в полза на защитниците. Онова, което ги спаси, бе зората и недоверието на Мрачните един към друг, липсата на сплотеност и съвсем основателният страх, че подкрепления така и няма да пристигнат — всички, от Берг’иньон до обикновените редници, знаеха, че другарите им изобщо не биха се поколебали да ги изоставят, дори това да ги обричаше на сигурна смърт.

Затова, когато Берг’иньон Баенре нареди на войниците си да се изтеглят от долината, никой не попита защо, нито пък помисли да протестира. Ездачите от Гущеровия отряд (все още повече от триста на брой) се отправиха на север, изоставяйки както битката, така и съюзниците си.

Скръб и ярост тегнеха над Стражев дол, ала изведнъж всичко бе обгърнато от зловеща тишина, изпълнена с напрежение и тревога. Единственият звук, който я нарушаваше от време на време, бе агонизиращият вик на някой умиращ боец. Берктгар Храбри, Стъмпет Рейкингклоу и Териен Дукард, новият предводител на Сребърните рицари, стояха един до друг и чакаха; строени зад тях, с гордо вдигнати глави и блясък в очите, чакаха и доблестните им бойци.