Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Сиянието обаче, точно както винаги, намери целта си, прониза ризницата й и потъна дълбоко в гърдите й.

Без да я погледне повече, Дризт измъкна острието от тялото й и се обърна назад…

… където го очакваше огромният демон.

Бруенор направи още една крачка напред, после се затича. Кати-Бри не можа да сдържи отчаяния си писък, когато видя високи пламъци да изригват от пода току пред краката му.

Обзета от сляпа ярост, тя отново опъна тетивата на Таулмарил, ала и този път стрелата бе спряна от магията, с която Баенре се бе защитила. Сълзи на отчаяние изпълниха очите й и тя едва забеляза, че Бруенор се пребори с огнената преграда и пак се хвърли напред…

… само за да бъде спрян миг по-късно от Бладен’Кърст, която обгърна тялото му в пелена от прозрачно лепкаво вещество. Той упорито се опита да продължи, ала движенията му бяха толкова бавни, че щяха да му трябват часове, за да достигне ехидно смеещите се жрици.

Поредната сребърна стрела на Кати-Бри полетя във въздуха и като потъна дълбоко в магическото вещество, увисна над главата на пленения Бруенор.

Погледът на младата жена трескаво се премести от баща й към Дризт и ужасяващото четириметрово чудовище, изникнало сякаш от нищото, после се спря и върху Риджис, който стенеше и напразно се мъчеше да изпълзи от нишата. Усети топлината на пламъците, които бушуваха в тунела зад гърба й; чу и шума от битката, която се водеше някъде там.

Трябваше им чудо, някакъв неочакван обрат, който да отнеме смазващото превъзходство на враговете им. Изведнъж Кати-Бри почувства как я обзема надежда — привършила с последната си жертва, Гуенивар изръмжа и приклекна, готова да скочи върху демона.

Въодушевлението на Кати-Бри изчезна миг по-късно, когато една от жриците вдигна ръка и хвърли нещо във въздуха. Тялото на пантерата начаса избледня и се стопи в сива мъгла. Гуенивар бе отпратена обратно в Звездната равнина.

— И тук свършва нашата история — прошепна Кати-Бри — този път врагът беше прекалено силен.

Въпреки това тя пусна Таулмарил на пода и откачи Казид’еа от кръста си. Пое дълбоко дъх и като си напомни, че откакто бе станала достатъчно голяма, за да участва в битките наравно с баща си, непрекъснато си играеше със смъртта, се накани да се хвърли в атака, та дори това да бе последната атака в живота й.

Изведнъж между нея и лепкавото вещество, обгърнало Бруенор, се появи някакъв силует и тя с огромна погнуса видя как едно отвратително, октоподоглаво създание се материализира от пода и бавно се понася към нея, без дори да стъпва по земята.

Напук на ужаса, Кати-Бри вдигна Казид’еа, ала после се закова на място, спряна от нещо, каквото не бе срещала досега — мощна псионистка вълна.

Метил се нахвърли отгоре й.

Когато най-после спряха, за да оправят редиците си, войните на Берг’иньон отдавна бяха оставили далече зад себе си Стражев дол и битката, която кипеше там. Сега им оставаше само да се доберат до тунелите, които щяха да ги отведат обратно в Подземния мрак. Наоколо започнаха да се отварят междупространствени портали и ездачите от Гущеровия отряд, магьосниците, както и онези елфи, които се намираха достатъчно близо, прекрачиха от другата им страна. Всички, които бяха имали нещастието да изостанат — повечето от пехотата, заедно с гоблините и останалите чудовища, доведени от Мрачните на този поход, също се хвърлиха към спасителните портали, ала напразно. Теренът от тази част на планината бе твърде тежък за тях, а Берг’иньон изобщо не се интересуваше дали те ще се спасят или не.

Слънцето бързо се изкачваше по небосвода и онези, които успяха да се измъкнат от Стражев дол, обърнаха очаквателни погледи към своя предводител.

— Майка ми сгреши — рече той. Това бе откровено богохулство, като се имаше предвид, че за всеки мрачен елф думите на една матрона — повелителка бяха закон, на който трябва да се подчиняват безпрекословно, като да бе дошъл от устата на самата Лолт.

Въпреки това никой не се възмути и когато Берг’иньон пое на изток, към изгряващото слънце, те го последваха, победени и унили, без дори да се опитат да протестират.

— Повърхността не е за нас — подхвърли Повелителят на меча на една от своите съветнички, която яздеше наблизо. — Никога повече няма да се завърна тук.

— Ами Дризт До’Урден? — попита тя, — за никого не бе тайна, че матрона Баенре горещо желае синът й да погуби изменника.

Берг’иньон се изсмя подигравателно — много отдавна, още докато учеше заедно с Дризт в Академията, бе разбрал, че за нищо на света не би искал да се изправя срещу него.