Р. Салваторе: Обсадата на мрака

Дризт не виждаше нищо друго, освен огромния глабрезу, противник, за какъвто изобщо не бе подготвен. Този път смъртта изглеждаше неминуема.

А дори ако демонът не го убиеше, със сигурност щеше да го забави достатъчно дълго, за да даде възможност на матрона Баенре да довърши и него, и четиримата му приятели!

Скиталецът усети жаждата на своя ятаган, изкован, за да се бори именно с такива чудовища, ала удържа ръката си — сега трябваше да намери начин да заобиколи ужасяващите щипци на демона.

С крайчеца на окото си забеляза как Гуенивар изчезва, отпратена от някоя от жриците. Един съюзник по-малко.

Битката бе свършила още преди да е започнала. Бяха убили неколцина елитни стражи и това бе всичко. В тази галерия бе съсредоточено цялото могъщество на Мензоберанзан — те се бяха хвърлили с главата напред, изправили се бяха срещу най-страховитите жрици на Лолт и бяха изгубили. За миг Дризт усети, че го връхлитат угризения, ала бързо ги прогони — беше дошъл, защото вярваше, че това е единствената надежда на Митрил Хол. Дори да знаеше, че матрона Баенре лично предвожда похода към Залите, пак нямаше да постъпи по друг начин, нито пък щеше да поиска от приятелите си да не идват с него.

Да, бяха изгубили, ала нямаше да се дадат току-така.

— Бий се, изчадие на преизподнята! — изръмжа той в лицето на чудовището и приклекна, вдигнал оръжия над главата си — леденият ятаган най-сетне щеше да утоли жаждата, която го изгаряше от мига, в който звярът пристъпи в галерията.

Демонът се изправи и вдигна причудливо метално ковчеже.

Без да изчака да види какво ще стане, скиталецът неволно унищожи единствения шанс, който имаха, и докато противникът се канеше да отвори ковчежето, той се хвърли в атака, избегна наведените щипци и заби оръжието си дълбоко в корема на демона.

Мощен прилив на енергия се разля по тялото му, когато магическият ятаган най-сетне вкуси кръвта на могъщия глабрезу.

Кати-Бри бе прекалено объркана, за да нанесе удар; прекалено зашеметена дори за да извика, когато Метил протегна гнусните си пипала и докосна лицето й. Изведнъж, през пелената на вцепенението и ужаса, до съзнанието й достигна ясен глас:

— Давай! — подкани я Казид’еа.

Тя го послуша и макар ударът й да не бе съвсем точен, острието на меча й се стовари върху рамото на Метил и едва не отсече ръката му.

Кати-Бри усети как погледът й се прояснява и със свободната си ръка отмахна пипалата на илитида от лицето си.

Едва се бе съвзела, когато я връхлетя нова вълна от псионистка енергия. Силите я напуснаха, колената й омекнаха и тя се олюля. Докато младата жена се мъчеше да се задържи на крака, тялото на Метил потрепери конвулсивно и той рухна на земята, а зад него, с окървавен боздуган в ръка и коса, все още щръкнала от токовия удар, се показа Риджис.

Залитайки, той се наведе над илитида и отново замахна. Това със сигурност щеше да бъде краят на крадеца на мисли (след като и Кати-Бри се съвземеше достатъчно, за да се притече на помощ на приятеля си), ако той не бе предвидил подобно развитие на нещата и не бе съхранил достатъчно псионистка енергия, за да се измъкне от битката. Риджис отново вдигна боздугана си, но в този миг тялото на Метил сякаш се разтвори във въздуха и изчезна. Полуръстът извика стреснато, а оръжието му глухо издрънча, когато се удари в каменния под.

Всичко стана само за миг, една-единствена секунда, в която горкият Бруенор не се бе приближил дори с милиметър към подигравателно усмихващите се врагове.

Един миг, в който демонът, раздиран от болка, каквато не помнеше да е изпитвал някога, спокойно можеше да свърши с Дризт. Цялото му същество го караше да смаже дръзкия елф и да сложи край на агонията, ала нещо го спираше, нещо по-силно и от болката, и от инстинктите му на безмилостен убиец — страхът от отмъщението на Ерту, което щеше да се стовари отгоре му, щом се завърнеше в Бездната. А с раната, която жестокият ятагад бе пробол в тялото му, звярът съвсем ясно усещаше, че всеки миг може да се озове там.

Отчаяно копнееше да се разправи със скиталеца, ала бе дошъл тук с друга цел и знаеше, че Ерту няма да търпи никакъв провал. С гневно ръмжене и като се утешаваше с мисълта, че Ерту много скоро ще се върне и лично ще се погрижи за изменника До’Урден, демонът отвори ковчежето и извади черния сапфир.

Изведнъж жадният плам на ледения ятаган угасна; краката на Дризт вече не се движеха толкова бързо.