Р. Салваторе - Обсадата на мрака

Предположението й се бе оправдало — Дризт До’Урден наистина кръстосваше коридорите извън Митрил Хол.

— Да тръгваме — гласът й прозвуча неочаквано силно в смълчаната зала и стресна всички.

Куентел нервно погледна през рамо, уплашена да не би по някакъв начин майка й да е успяла да надзърне в гадателския съд. Бързо се успокои, когато видя, че това е невъзможно — недалече от нея, изцяло скривайки я от погледите на останалите, стоеше Бладен’Кърст и с обичайното си свирепо изражение се взираше някъде встрани от сестра си.

— Къде отиваме? — попита Зеерит — повече от очевидно бе, че се надява матрона Баенре да е открила някакъв изход от задънената улица, в която бяха попаднали.

Свъсеното изражение на Зеерит и съмнението в гласа й накараха старата Баенре да се замисли сериозно. Не беше сигурна какво точно очакват да чуят двете матрони (Ауро’пол бе не по-малко намръщена и скептично настроена) — дали, че пътят към Митрил Хол е чист, или че нападението се отменя. Матрона Баенре ги гледаше изпитателно — две от Най-високопоставените участнички в похода — и не знаеше дали предпочитат победа или отстъпление.

Да, съюзът й наистина се крепеше на съвсем тънка нишка, болезнено ясно осъзна тя и изведнъж усети, че я обзема гняв. Гореше от желание да им каже да се махат, дори още по-добре — да нареди да ги екзекутират, тук и сега. Знаеше обаче, че не може да го стори. Една такава постъпка би имала пагубен ефект върху бойния дух на армията, освен това държеше двете матрони (или поне едната от тях) да станат свидетелки на триумфа й, да видят как Дризт До’Урден бива принасян в жертва на Лолт.

— Ти ще слезеш при долната порта — остро нареди Баенре на Зеерит, — ще поемеш контрола над войската там и ще подсилиш нападението. А ти — обърна се после към Ауро’пол, — ти ще дойдеш с мен.

Двете матрони — майки на всяка цена трябваше да бъдат разделени, иначе рано или късно Баенре щеше да си има сериозни неприятности с тях.

Ауро’пол не посмя да зададе въпроса, който очевидно напираше на устните й, ала на старата матрона не й бе никак трудно да го отгатне по мрачното й изражение.

— Трябва да свършим нещо във външните тунели — благоволи да „обясни“ тя.

— При Берг’иньон много скоро ще се съмне — безмълвно рече Куентел на сестра си, при което Бладен’Кърст, вечно гневна, а сега направо кипяща от ярост, се извърна от нея и от гадателския съд с неговите неканени образи и се вгледа в старата матрона.

Преди да успее да каже каквото и да било, до съзнанието й долетя телепатично съобщение:

— Не подлагайте на съмнение плановете на майка си — обърна се Метил към двете сестри. — Ауро’пол и Зеерит вече обмислят дали да не дезертират.

На Бладен’Кърст й трябваха само няколко секунди, за да осъзнае какво би могло да й се случи, ако се осмели да протестира и реши да запази възраженията за себе си.

И така, малкият отряд се раздели на две — придружавана от група елитни бойци, Зеерит пое на изток към Митрил Хол, а старата матрона поведе Куентел, Бладен’Кърст, Метил, Ауро’пол и шест опитни жени — войни, както и окования Гандалуг, на юг… там, където, според омагьосаното перце се намираше Дризт До’Урден.

В една друга Равнина, насред тинята, гъстата сива мъгла и непоносимата смрад на Бездната, Ерту внимателно следеше как се развива войната за Митрил Хол.

Гигантският танари съвсем не беше доволен от онова, което виждаше в омагьосаното от Лолт гъбено пънче. Матрона Баенре се бе впуснала по следите на Дризт До’Урден, а когато го откриеше (това, убеден бе Ерту, беше само въпрос на време), нищо не можеше да й попречи да свърши с него веднъж завинаги.

Порой необуздани проклятия изригнаха от кучешката паст на демона, всички до едно насочени срещу Лолт, която му бе обещала свобода… свобода, която единствено скиталецът можеше да му върне.

Гневът на Ерту прерасна в свирепа ярост миг по-късно, когато матрона Баенре отвори портал между Материалната равнина и Бездната и повика на помощ един могъщ глабрезу. Сам той неимоверно подъл и зъл, и поради това изпълнен с грозни подозрения и към другите, демонът веднага реши, че Мрачната матрона има за цел единствено да го измъчва, да вземе един от събратята му по раса и с негова помощ да сложи край на надеждата му скоро да се завърне в Материалната равнина. Такива бяха всички обитатели на Бездната, такава бе и Лолт — нямаха доверие никому, също както никой, освен най-безмозъчният глупак, нямаше доверие в тях. Освен това те всички до един бяха неимоверно себични, никой и нищо, освен тях самите нямаше значение. В очите на Ерту всичко в света се въртеше около него; всяка чужда постъпка, жест, мисъл, бяха насочени срещу него и затова сега той нито за миг не се усъмни, че действията на матрона Баенре съвсем не са случайни — това бе нож в гърба, забит от ръката на невярната Лолт.