Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Дънкин изхвърча навън.

Като по команда всички се обърнаха натам.

— Оставете го — рече Дюдермонт и като взе факлата от Уейлан, бавно тръгна напред.

Четиримата му другари го последваха, докато Дризт, предпазлив както винаги, потъна в сенките край стената.

Въпросът се разнесе отново. Звучеше така, сякаш е бил изричан безброй пъти — очевидно вещицата бе свикнала с посетители. Миг по-късно иззад няколко големи камъка се показа и самата тя. Престаряла, облечена в овехтели одежди, тя се подпираше на къса, гладка тояжка и сякаш едва си поемаше дъх — устата й бе полуотворена и разкриваше един-единствен, пожълтял зъб. Дори от разстоянието, което ги делеше, те ясно виждаха очите й — мътни и очевидно незрящи.

— Кой ще понесе товара на познанието? — попита тя.

После обърна глава към мястото, където бяха застанали петимата, помълча няколко мига и избухна в пронизителен смях.

Дюдермонт даде знак на останалите да не правят нищо и смело пристъпи напред.

— Аз! — заяви той. — Аз съм капитан Дюдермонт и дойдох със своя кораб, „Морски дух“, за да…

— Махай се! — изкрещя вещицата толкова заповеднически, че Дюдермонт неволно направи крачка назад.

Кати-Бри още по-здраво стисна лъка си, но продължи да го държи сведен надолу.

— Тук не става въпрос за теб, нито за който и да било мъж! — обясни старицата, при което всички погледи се насочиха към Кати-Бри. — За двама, за двама само се отнася — продължи вещицата с напевен глас, сякаш рецитираше отдавна забравена балада. — Не е за людски син, или пък за някой, чиято кожа слънцето загаря.

Очевидният намек подейства на Дризт като плесница. Той излезе от сенките и погледна към Кати-Бри, която имаше същото съкрушено изражение — очевидно и този път ставаше въпрос за елфа. Дюдермонт едва не бе убит, а сега „Морски дух“ се намираше на стотици мили от дома, в тези води, където опасността дебнеше на всяка крачка… и всичко това — заради Дризт и мрачното му наследство.

Скиталецът прибра ятаганите си и отиде при младата жена, после двамата заедно минаха покрай слисания Дюдермонт и застанаха пред сляпата старица.

— Добра среща, изменнико на Даермон Н’а’шез-баернон — поздрави го тя, използвайки древното име на рода му… име, което малцина извън Мензоберанзан бяха чували. — Добра среща и на теб, джуджешка щерко, която запокити най-тежкото копие, хвърляно някога!

За момент двамата се почудиха какво ли иска да каже вещицата с последното изречение, ала бързо се досетиха, че „най-тежкото копие“ трябва да бе сталактитът, който младата жена бе съборила върху светилището на Баенре. Да, ето че за кой ли път миналото на Дризт се надигаше, заедно с враговете, които те вярваха, че са оставили зад себе си.

Старицата им даде знак да се приближат и те го сториха, опитвайки да се съвземат от шока. Спряха на около три-четири метра от нея и вдигнаха поглед нагоре, тъй като тя все още се намираше на метър-два над тях. Това, както и фактът, че тя знае неща, които не би трябвало да са й известни, ги караше да се смущават още повече. Вещицата се поизправи, опитвайки се да изпъне превитите си от годините рамене, и спря незрящия си поглед върху Дризт.

После тихо, ала уверено, издекламира стиховете, които Ерту й бе дал.

Сляпата вещица млъкна така внезапно, както бе започнала и застина на мястото си, съвършено неподвижна и с блуждаещ поглед, сякаш усилието бе отнело голяма част от силата й. После отстъпи назад и отново потъна в мрака между камъните.

Дризт дори не я забеляза, просто си стоеше на мястото, превит под тежестта на невидим товар, и се мъчеше да повярва в невъобразимото.