Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Робилард не знаеше дали да се възмути или да избухне в смях. Този Харпъл си го биваше, не можеше да му го отрече. Но той нямаше намерение да се откаже толкова лесно и без да се колебае, извади от джоба си един диамант — прекрасен камък, който му бе струвал повече от хиляда златни монети.

— Отилюк! — предизвикателно обяви той името на друг легендарен вълшебник, който отдавна се бе превърнал в крайъгълен камък за всички следовници на магическото изкуство.

Сега бе ред на Харкъл да пребледнее — познанията му върху Отилюк бяха съвсем ограничени.

В това време Робилард местеше поглед между диаманта в ръката си и бързо намаляващите редици на зомбитата — дали наистина си струваше високата цена? Изведнъж лицето му се озари от неочаквано прозрение и като щракна доволно с пръсти, той прибра диаманта обратно в джоба си и вместо него извади неголям кристал.

— Отилюк — повтори, избирайки друга вариация на същата магия.

После изрече заклинанието и водата по цялото крайбрежие замръзна начаса, оковавайки всички чудовища, които още не бяха излезли от морето, в здрава ледена прегръдка.

— Биваше си го! — призна Харкъл, докато Робилард потриваше ръце — най-сетне се бе отървал от нашествениците и бе доказал кой от двамата е по-добър.

Последната му магия бе очистила брега от зомбита, така че битката очевидно бе приключила.

Само че Харкъл нямаше никакво намерение да остави нещата така. Последната дума просто трябваше да бъде негова! Той обходи с поглед ледената стена, която се издигаше по протежение на брега, после предизвикателно изгледа Робилард и демонстративно извади малка керамична манерка от най-дълбокия си джоб.

— Изключително геройство — обясни. — Предполагам, че си чувал за Тенсер?

Робилард сбърчи чело.

— О, да — сети се той миг по-късно. — Разбира се, лудия Тенсер.

Изведнъж очите му се разшириха и той ахна, осъзнал какво си е наумил Харкъл. Говореше се, че най-прочутата магия на Тенсер за известно време превръща онзи, който я прилага, във войн… във войн — берсерк!

— Не! Не и Тенсер! — извика той и се хвърли върху Харкъл, избивайки манерката от ръцете му, после се примоли на останалите: — Помогнете ми!

С тяхна помощ боричкането — както и магьосническата надпревара — приключи набързо и Дюдермонт обяви, че е време да се махат от брега.

Дризт кимна на Кати-Бри и застана начело на малката групичка, нетърпелив най-сетне да тръгнат. Младата жена обаче не го последва веднага. Вниманието й беше привлечено от приятелския разговор между двамата магьосници и най-вече от Робилард, който изглеждаше много по-оживен и щастлив от друг път. Присъствието на Харкъл Харпъл май наистина му се отразяваше добре.

— Онази ровеща магия — тъкмо казваше Харкъл, — се съчета прекрасно с моя Бигби. Някой път трябва да ми я покажеш. Братовчед ми, Бидърду, той е върколак и има навика непрекъснато да заравя в двора всичко, което му попадне — кокали, пръчки, какво ли не. Ровещата магия ще ми помогне да ги…

Кати-Бри поклати глава и изтича при Дризт. Преди да стигне при него, тя се обърна към лодката и видя Дънкин да се свива в нея, клатейки неспокойно главата си напред-назад. Младата жена даде знак на другарите си и те всички тръгнаха обратно към брега.

— Искам да се върна на кораба! — докато говореше, минтарнедът се бе вкопчил толкова здраво в лодката, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежение. — Един от магьосниците може да ме отведе.

— Хайде — рече Дризт. — Ела.

Дребният мъж дори не помръдна.

— Имаш възможност да видиш неща, които малцина са имали щастието да зърнат — помъчи се да го изкуши елфът и извади ониксовата статуетка от кесията си.

— Ти знаеш за Каеруич повече от всеки друг на борда — намеси се и Дюдермонт. — Нуждаем се от теб.

— Не знам почти нищо! — не отстъпваше Дънкин.

— Но и то е повече, отколкото знаем ние — настоя капитанът.

— Ще бъдеш възнаграден за помощта — отново се обади Дризт и очите на минтарнеца светнаха… поне докато скиталецът не поясни какво има предвид: — Какви ли приключения ни очакват тук! Какви ли тайни ще разкрием!

— Приключения? — повтори Дънкин, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а погледът му обходи брега и зомбитата, оковани в ледената стена. — Награда? — изсмя се той ехидно. — По-скоро наказание, макар че не съм сторил нищо, с което да го заслужа!

— Тук сме, за да разбулим една мистерия — опита се да събуди любопитството му Дризт. — Да научим нови неща, да израснем. Да живеем, разкривайки тайните на света, който ни заобикаля.