Р. Салваторе - Пътеки към утрото

Кати-Бри побърза да се изправи, сваляйки Таулмарил от рамото си останалите също последваха примера й.

— Гуенивар? — попита младата жена.

Дризт кимна. Нещо се бе случило с пантерата, но не беше сигурен какво. Воден от интуицията си, той извади фигурката и отново призова Гуенивар. Миг по-късно познатата сива мъгла се завихри над магическия предмет и Гуенивар се завърна сред тях, кръстосвайки нервно малката полянка.

— Ама те две ли са? — учуди се Дънкин.

— Това е същата котка — обясни Кати-Бри. — Нещо е отпратило Гуен обратно в нейната Равнина.

Дризт кимна и погледна Дюдермонт:

— Нещо, което тя може да намери отново — заяви той.

И така, водени от пантерата, те продължиха напред. Не след дълго стигнаха до северния склон на планината и там, скрита зад завеса от плътен зелен мъх, видяха да зее тъмна дупка. Дризт кимна на Гуенивар, ала тя, както никога досега, отказа да влезе.

Скиталецът я изгледа заинтригувано.

— Аз бях дотук! — обади се Дънкин. — Връщам се при лодката!

И той се накани да си тръгне, ала Робилард, комуто това непрестанно мърморене започваше да омръзва, извади магическата си пръчка и я насочи между очите му. Не каза нищо, но думи и без това не бяха нужни — минтарнецът начаса се върна при тях.

Дризт приклекна до Гуенивар. Защо тя не искаше да влезе в пещерата? Със сигурност не беше. От страх, в това не се съмняваше. Дали пък там вътре нямаше някаква магия, която й пречеше да продължи?

Това трябва да бе, каза си скиталецът, и като даде знак на останалите да останат по месата си, извади Сиянието (което веднага бе окъпано от синкав светлик) и пристъпи напред. Мина през своеобразната зелена завеса, изчака няколко минути, докато очите му се настроят към мрака, който цареше вътре, и направи още няколко крачки.

Светлинката, която играеше по ръба на Сиянието, изведнъж угасна. Дризт отскочи встрани и се скри зад един голям камък. В този миг осъзна, че не се движи толкова бързо, колкото би трябвало — предпазителите около глезените му очевидно не действаха тук.

— Никаква магия — досети се той — ето защо Гуенивар бе отказала да влезе.

Обърна се, за да отиде при останалите, ала видя, че приятелите му, нетърпеливи да разберат какво става, го бяха последвали. Харкъл и Робилард изглеждаха доста странно, а Кати-Бри се мръщеше и недоумяващо наместваше Котешкото око, станалата безполезна диадема на челото й.

— Забравих всичките си магии! — възкликна Харкъл и гласът му отекна из просторната пещера, многократно усилен от ехото.

— Ш-ш-т! — изсъска Робилард и му запуши устата.

После обаче се замисли над думите му и изведнъж ахна:

— Аз също! — викна, след което уплашено затули и собствената си уста.

— Тук магиите са безсилни — обясни Дризт. — Затова и Гуенивар не можа да влезе.

— Сигурно точно това я е отпратило от Материалната равнина — добави Кати-Бри.

Изведнъж всички млъкнаха и обърнаха погледи към Уейлан, който бе завързал няколко клона заедно и сега ги запали.

— Нямам намерение да се лутам като слепец — заяви той и вдигна импровизираната факла.

Никой не се възпротиви. Намираха се едва на няколко метра от входа, а наоколо вече бе толкова тъмно, че не виждаха почти нищо, освен това сетивата им подсказваха, че пещерата е наистина голяма. От мястото лъхаше хлад и усещане за дълбочина, струваше им се, че цялата лепкава влага на острова бе останала навън.

Когато навлязоха във вътрешността, се увериха, че сетивата им не са ги излъгали. Пещерата бе просторна, с почти овална форма, като в най-дългата си част навярно достигаше повече от тридесет метра. Каменистият под ту хлътваше, ту образуваше своеобразни прагове, от тавана висяха гигантски сталактити.

Дризт тъкмо щеше да предложи да я проучат по-внимателно, когато неочакван звук ги накара да подскочат.

— Кой иска да надзърне в онуй, що е скрито за очите? — разнесе се пронизителен глас от дъното на пещерата, където подът бе значително по-висок и се издигаше на около четири метра над нивото на входа.

Всички присвиха очи, опитвайки се да видят кой стои там, а Кати-Бри още по-здраво стисна Таулмарил, макар да не бе съвсем сигурна как ще действа той в място, където магията бе безсилна.

Дънкин погледна към изхода и Робилард начаса извади магическата си пръчка, въпреки че вниманието му си остана насочено към дъното на пещерата. Минтарнецът се поколеба за миг, после изведнъж се сети, че тук пръчката не може да му навреди.

— Кой иска да надзърне в онуй, що е скрито за очите? — долетя отново резкият въпрос.