Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Че кой се интересува от тях? — сряза го Дънкин, без изобщо да се впечатли от красноречието му.

Уейлан обаче, вдъхновен от думите на елфа, реши, че се е наслушал на мрънкането на минтарнеца и пое нещата в свои ръце. Без да си губи времето в празни приказки, той влезе във водата, освободи лодката от отчаяната му хватка и го извлече на брега.

— Можех да го направя много по-впечатляващо — подхвърли Робилард.

— Тенсер също не би се справил зле — обади се и Харкъл, ала Робилард беше непреклонен:

— Само не Тенсер!

— Само не Тенсер? — повтори Харкъл.

— Само не Тенсер! — категорично отсече другарят му.

Харкъл изхленчи недоволно, но не каза нищо.

— Пестете си силите — обърна се Уейлан към тях. — Много скоро може да имаме нужда от тях.

Сега бе ред на Дънкин да захленчи.

— Когато всичко върши — опита се да повдигне духа му Дризт, — ще можеш да разказваш история, която ще накара всички моряци да те слушат със зяпнала уста!

Това като че ли успокои минтарнеца… поне докато Кати-Бри не се обади:

— Разбира се, в случай че оживееш.

Дризт и Дюдермонт се смръщиха насреща й, ала тя се усмихна невинно и се отдалечи.

— Ще се оплача на Негово величество! — заплаши Дънкин, но никой не му обърна внимание.

Дризт призова Гуенивар и когато тя се присъедини към тях, седмината наобиколиха Дюдермонт. Той начерта върху пясъка груба скица на острова, като отбеляза с Х мястото, където се намираха в момента и с друго Х местоположението на „Морски дух“ в морето.

— А сега накъде? — попита капитанът, обръщайки се най-вече към Дънкин.

— Чувал съм да говорят за вещицата от Пещерата на стенанието — неохотно рече минтарнецът.

— Нищо чудно да има пещери някъде край брега — предположи Кати-Бри. — Или пък там горе.

И тя заби пръст в импровизираната карта, там, където Дюдермонт бе начертал ниската, конусовидна планина, която заемаше по-голямата част от Каеруич.

— Да претърсим острова, преди да се върнем обратно — каза Дюдермонт и останалите нямаше нужда да проследяват погледа му към брега и замръзналите зомбита, за да предположат какви опасности крие крайбрежието на Каеруич.

И така, те поеха към вътрешността на острова, проправяйки си път през изненадващо гъстата растителност, състояща се предимно от трънливи храсталаци и папрат.

Едва-що бяха оставили плажа зад гърба си, когато около тях се разнесоха странни звуци — песните на десетки екзотични птици и дрезгави крясъци, каквито никой от тях не бе чувал преди. Както обикновено в подобни ситуации, Дризт и Гуенивар щяха да се погрижат и пътят пред тях, и фланговете им да бъдат чисти — безшумни както винаги, двамата избързаха напред и потънаха в шубрака.

Дънкин простена уплашено — никак не му се нравеше това, че групичката им изведнъж бе намаляла толкова. Кати-Бри се изсмя развеселено, при което той я изгледа намръщено. Само ако знаеше минтарнецът колко по-спокойно може да крачи, когато елфът и пантерата са наоколо!

Бяха вървели повече от час и бяха изкачили почти половината от ниската планина, когато най-сетне спряха на една полянка, за да си отдъхнат. Дризт прати Гуенивар напред — за краткото време, което смятаха да прекарат в почивка, пантерата щеше да обходи по-голямо разстояние, отколкото те можеха да изминат за цял ден.

— Ще се спуснем от другата страна на планината и ще вървим на юг, докато не се озовем при лодката — обясни плана Дюдермонт. — После отново ще се изкачим до върха, ще слезем от другата й страна и ще тръгнем надясно.

— Кой знае покрай колко пещери сме минали вече, без дори да ги забележим! — недоволно измърмори Робилард и останалите нямаше как да не се съгласят — растителността беше прекалено гъста, а и синкавата мъгла продължаваше да се стеле навсякъде.

— Ами нали затова имаме магьосници — саркастично отвърна капитанът. — Те може би щяха да ни помогнат… стига да не държаха толкова да похабят всичките си заклинания, само и само да си докажат нещо.

— Ама там имаше врагове — изтъкна Харкъл.

— Спокойно можех да ги спра с Таулмарил — обади се Кати-Бри.

— И да похабиш кой знае колко стрели! — отвърна магьосникът, уверен, че този път я е хванал натясно.

Разбира се, както всички останали прекрасно знаеха, колчанът на младата жена бе вълшебен.

— Моите стрели никога не свършват — обясни тя и Харкъл се отказа да спори.

Изведнъж Дризт скочи на крака и напрегнато се взря в шубрака, посягайки към кесийката, в която държеше ониксовата статуетка.