Р. Салваторе - Пътеки към утрото

— Води ги насам — злобно се подсмихна Бизматек, приятно развълнуван от нетърпението, което лумна в жестоките очи на Ерту.

Без да каже нищо повече, балорът победоносно разпери прилеповите си криле и литна до площадката на откритото първо ниво на кристалната кула. После се понесе към върха, изгарян от желание да разкаже на Креншинибон за провала му.

— Наистина опасни врагове ни е приготвил — повтори Бизматек, докато гледаше как Ерту се отдалечава.

Онази, към която бе насочена тази забележка — шесторъка марилит, която от кръста надолу имаше тяло на змия — само се подсмихна, без да изглежда особено впечатлена. Никоя от жалките, смъртни твари, които населяваха Материалната равнина, не бе достоен враг за демони като тях.

В това време Ерту вече бе нахлул в малката стаичка на върха на Кришал Тирит и сега се взираше през прозореца с надеждата да зърне пристигането на омразния изменник. Канеше се да поднесе новината по особено драматичен начин, ала във вълнението си не успя да скрие мислите си от могъщия отломък.

— Поел си по опасен път — предупреди го Креншинибон.

Балорът се обърна към него и се разсмя гръмогласно.

— За нищо на света не бива да допускаш провал — продължи отломъкът, без да му обръща внимание. — Твоето поражение ще бъде и мое — попадна ли в ръцете им, с мен е свършено. Те знаят истинската ми същност…

Пренебрежителният смях на Ерту заглуши телепатичното мърморене на Креншинибон.

— Жалките смъртни като Дризт До’Урден са ми добре познати — грубо изръмжа балорът. — А сега ще му покажа какво значи истинска болка и страдание. Преди сам да срещне мъчителната си гибел, с очите си ще види как онези, които обича, умират — не само глупците, които идват с него насам, но и нещастникът, когото държа в плен.

И като се обърна към прозореца, добави:

— Безумецо! Дали разбираш колко страховит враг си си създал! Ела сега, за да получиш наказанието си, а аз — разплатата, която жадувам толкова отдавна!

И като изрита малкото ковчеже, което се въргаляше в краката му (единствената останка от анти магическия сапфир), демонът тръгна към вратата. После се сети за нещо и се върна. Не след дълго щеше да се изправи срещу Дризт До’Урден и спътниците му, между които и жрицата. Ако Стъмпет се озовеше прекалено близо до пръстена, който я държеше в плен, душата й можеше да се освободи и да се върне в тялото й.

— Жрицата — обясни той на Креншинибон. — Духът й е заключен във вътрешността на камъка. Подчини я и помогни с каквото можеш.

После пусна пръстена на пода и изскочи навън — трябваше да отиде при слугите си и да се подготви за идването на скиталеца.

Креншинибон съвсем осезаемо долавяше гнева на демона и ужасяващата злоба, от която бе изтъкано неговото същество. Да, Дризт До’Урден и приятелите му може и да бяха успели да минат покрай таерите, но какво бяха косматите човекоподобни същества в сравнение с изключително могъщия балор!

Който освен това, добре знаеше отломъкът, имаше и няколко също толкова опасни съюзници.

Да, Креншинибон можеше да бъде спокоен. Успехът им бе сигурен, а мисълта да използва Стъмпет срещу собствените й приятели, му бе повече от приятна.

Стъмпет продължаваше напред, проправяйки си път между коварните ледове. Понякога прескачаше по-големите дупки, друг път просто нагазваше в мразовитата вода, без дори да потрепери, сякаш не усещаше нищо от онова, което я заобикаляше.

Дризт добре разбираше колко опасно е това и много му се искаше да спре жрицата, да я накара да събуе подгизналите си ботуши и да я завие с топли одеяла. В същото време обаче осъзнаваше, че ако няколко премръзнали пръсти на краката са най-сериозният им проблем, значи положението им съвсем не е толкова лошо. В този момент най-доброто, което можеха да сторят (както за Стъмпет, така и за себе си), бе да открият Ерту и веднъж завинаги да приключат с тежката задача, довела ги тук.

През цялото време, докато следваше жрицата, скиталецът държеше едната си ръка в джоба, здраво стиснал ониксовата статуетка, готов начаса да повика Гуенивар. Беше я отпратил у дома веднага след схватката с таерите — дори да се окажеше съвсем краткотрайна, една почивка щеше да й се отрази добре преди следващата битка. Сега обаче, докато се оглеждаше наоколо, елфът започваше да се пита дали наистина бе постъпил правилно.

Пейзажът около тях изглеждаше странно нереален — гора от назъбени, бели грамади, някои от които се издигаха на повече от десет метра, насред безкрайни бели площи, нерядко прорязани от криволичещи тъмни проломи.