Р. Салваторе - Гръбнака на света

Въпреки че беше на брега на морето, Окни се намираше твърде на север, за да поддържа търговия по вода. Понякога в малкото пристанище край селото се появяваше някой кораб, най-често рибарска лодка от южния Файършиър, застигната от буря и нуждаеща се от поправка. Случваше се някои от тези рибари да останат в Окни, ала населението не беше нараснало особено от времето на изгнаника лорд Доргенаст и неговите последователи, дошли да търсят убежище, след като изгубили битката за надмощие между няколко от по-незначителните благороднически домове в Града на бездънните води. В момента жителите на Окни наброяваха около двеста души, най-вече заради наскорошния наплив на гномове от Хъндълстоун, но обикновено бяха доста по-малко. Между почти всички селяни съществуваха роднински връзки и то често — повече от една, с изключение, разбира се, на рода Ок, които обикновено се женеха извън владението си.

— Не можеш ли да си вземеш жена от някое добро лусканско семейство? — попита Присила. — Или пък да сключиш изгоден брак с дъщерята на някой заможен търговец? Една хубава зестра няма да ни дойде никак зле.

— Жена? — подсмихна се Темигаст. — Не прибързваме ли малко?

— Съвсем не — отсече лорд Ферингал. — Аз я обичам. Знам, че я обичам.

— Глупак! — простена Присила, ала Темигаст я потупа успокоително по рамото, без да спира да се киска развеселено.

— Но, разбира се, господарю — съгласи се той. — Само че женитбата на благородника, боя се, рядко има нещо общо с любовта. Там всичко се свежда до положение в обществото, връзки и богатство.

Очите на Ферингал се разшириха от възмущение:

— Но аз я обичам!

— Тогава я направете своя любовница — предложи Темигаст, сякаш това бе нещо, което се разбираше от само себе си. — Играчка. Мъж с вашето положение несъмнено заслужава поне една любовница.

Ферингал, който от възмущение не бе в състояние да каже каквото и да било, рязко се обърна и изхвърча от стаята.

— Целуна ли го? — попита Тори, по-малката от двете дъщери на Гандърли, и се изкикоти, развеселена само от мисълта за подобно нещо.

Тори бе на единайсет и едва сега започваше да разбира различията между момчетата и момичетата, „образование“, значително ускорено, откакто по-голямата й сестра Мералда бе хлътнала по Джака Скъли с неговите деликатни черти, дълги мигли и печални сини очи.

— Не, със сигурност не съм — отвърна Мералда и отметна черната коса от прекрасното си мургаво лице, същото онова лице, което неволно бе пленило сърцето на лорд Окни.

— Но ти се искаше, нали? — подразни я Тори и избухна в смях.

Миг по-късно сестра й също се разсмя, което беше по-красноречиво от всяко признание.

— И още как!

— Искаше ти се и да го докоснеш, нали? — продължи да се закача Тори. — Да го прегърнеш и да го целунеш! Милият, сладък Джака.

При тези думи момичето издаде шумен, мляскащ звук, сякаш целува някого, обви ръце около тялото си и се обърна, така че отстрани изглеждаше сякаш някой я прегръща.

— Престани! — скара й се Мералда и шеговито я тупна по гърба.

— Но ти дори не си го целунала! — недоволно проточи Тори. — Защо не, след като ти се е искало? Не искаше ли и той същото?

— За да го накарам да ме желае още повече — обясни по-голямото момиче. — Да го накарам да мисли за мен през цялото време. Да го накарам да ме бленува.

— Но ако и ти го жадуваш…

— Аз искам нещо повече. И ако го оставя да почака, мога да го накарам да ме умолява. А накарам ли го да ме умолява, мога да получа от него всичко, което искам, и дори нещо повече.

— Какво още? — недоумяващо попита Тори.

— Да стана негова жена — заяви Мералда направо и сестра й едва не припадна.

— Никога няма да го постигнеш! — възкликна тя и я пухна по главата със сламената си възглавница.

Завесата, която им служеше вместо врата, се разлюля и в стаята надникна баща им. Дони Гандърли бе червендалест мъж, кален от тежката работа на полето, почернял от слънце и прах.

— Защо не сте заспали още! — скара им се той и двете момичета като едно се мушнаха под грубата, сламена завивка и я придърпаха под брадичките си, без да спират весело да се кикотят.

— На това трябва да се сложи край! — викна Дони и се нахвърли отгоре им като голям мечок.

Тримата се сборичкаха и накрая всичко свърши с една здрава прегръдка.

— Хайде, време е да спите — каза баща им след малко, вече тихо. — Майка ви не е добре, а при тоя шум не може да заспи.

Като ги целуна, той излезе от стаята. Свикнали да го слушат, двете момичета утихнаха, още повече, че и те се безпокояха за майка си, която напоследък наистина се чувстваше по-зле от обикновено.