Р. Салваторе: Гръбнака на света

Дребният мъж, познат в Лускан с най-различни имена, но най-често като Морик Разбойника, вдигна прашната бутилка във въздуха и я разклати срещу оранжевите лъчи на залязващото слънце, за да види по-ясно тъмната ивица на течността вътре.

— Има още само една глътка — установи той и понечи да я довърши.

С бързина, каквато малцина биха очаквали от някой с неговия ръст, исполинът, който седеше до Морик на края на пристана, издърпа бутилката от пръстите му. Разбойника опита да си я вземе обратно, ала едрият мъж го задържа настрани само с една ръка и пресуши бутилката на един дъх.

— Уолфгар, напоследък последната глътка е все за теб! — възнегодува Морик и вяло го тупна по гърба.

— Заслужил съм си я — заяви приятелят му.

Морик го изгледа скептично, но после си припомни предишното им съревнование, когато варваринът наистина си бе спечелил правото да довърши следващата бутилка.

— Просто извади късмет с последното хвърляне! — изсумтя разбойникът, но всъщност добре знаеше, че не е прав, а и отдавна бе спрял да се учудва на силата и уменията на Уолфгар.

— Пак ще го повторя, ако трябва! — При тези думи варваринът се изправи на крака, свали Щитозъб от рамото си и го плесна върху дланта си.

Морик не пропусна да забележи, че въпреки самонадеяността си, приятелят му не се държи особено здраво на крака и с лукава усмивка на уста също стана, стиснал вече празната бутилка за гърлото.

— Ще го повториш, казваш?

— Ако не я хвърлиш достатъчно високо, губиш — обясни русият мъж и посочи морето с върха на бойния си чук.

— И трябва да можеш да преброиш до пет, преди да падне във водата. — Морик хвърли леден поглед на варварина, докато уточняваше условията на играта, която двамата си бяха измислили преди известно — време.

Лусканецът бе победил първите няколко пъти, но още на четвъртия ден Уолфгар се беше научил как да се прицелва в падащата бутилка и да разпръсва порой от стъклени парченца над залива. Оттогава Морик успяваше да спечели само ако варваринът се е почерпил повечко преди това.

— Изобщо няма да стигне до водата — измърмори Уолфгар, докато Морик замахваше.

Дребният мъж спря по средата на движението си и отново го изгледа недоволно. След това замахна и се престори, че хвърля бутилката.

— Какво? — сепна се Уолфгар, виждайки, че шишето е все още у разбойника, и вдигна очи към лицето му.

В същия миг Морик рязко се завъртя и запрати бутилката колкото се може по-надалеч и по-нависоко.

Право към залязващото слънце.

Варваринът, който не бе успял да проследи полета й от самото начало, сега бе принуден да присвие очи срещу все още ярката светлина. Въпреки това зърна целта си и с гръмогласен рев метна Щитозъб така, че великолепното магическо оръжие се запремята ниско над залива.

Морик изписка възторжено, уверен, че този път го е надхитрил — докато Уолфгар успее да хвърли чука, бутилката вече се намираше на около двайсетина метра от кея и летеше надолу към водата. Никой не бе в състояние да запрати боен чук толкова надалеч и толкова силно, че да я настигне, особено ако току-що е изпил половината от съдържанието й на един дъх!

Шишето беше на сантиметри от гребена на една вълна, когато Щитозъб го улучи и го пръсна на хиляди късчета.

— Докосна водата! — извика Морик.

— Аз печеля — отсече Уолфгар с тон, който не търпеше възражение.

На Морик не му оставаше друго, освен да изсумти примирено — и сам знаеше, че другарят му е прав. Чукът наистина бе застигнал бутилката точно навреме.

— Чиста загуба е да се хаби таквоз превъзходно оръжие за някакво си шише! — При звука на непознатия глас нейде съвсем наблизо, Морик и Уолфгар се обърнаха като един.

На два-три метра от тях стояха двама мъже с голи мечове в ръце.

— Добра среща, почитаеми Морик — започна единият — висок, слаб тип с кърпа на главата и превръзка на окото, размахвайки ръждиво, закривено острие пред себе си. — Подочух, че само преди седмица ти е паднала нелоша плячка от някакъв търговец на скъпоценни камъни, та си рекох, че ще сториш добре да я споделиш с мен и моя приятел.

Морик хвърли бърз поглед на Уолфгар, а кривата усмивка и блясъкът в тъмните му очи красноречиво говореха, че няма никакво намерение да споделя каквото и да било, освен може би острието на великолепната си кама.