Р. Салваторе: Гръбнака на света

— Виж, ако чукът още беше у вас — изсмя се вторият главорез, също толкова висок, но по-едър и много по-мръсен от другаря си, — сигурно можехте да поспорите.

С тези думи той замахна към Уолфгар, който отстъпи назад, не успя да запази равновесие и едва не падна от кея… или поне така изглеждаше отстрани.

— Аз пък си мисля, че трябваше да откриете търговеца на скъпоценни камъни преди мен — преспокойно отвърна Морик. — Ако приемем, че той изобщо съществува, защото в действителност, приятелю, и представа си нямам за какво говориш.

По-слабият от двамата мъже изръмжа и мечът му се стрелна напред.

— Толкоз по-зле тогава! — кресна той, но Морик не го остави да довърши и се нахвърли отгоре му.

Бърз като котка, Разбойника мина от вътрешната страна на закривеното острие, завъртя се, опря гръб в ръката на противника си и я отблъсна настрани, след което се провря под нея и докато я повдигаше нагоре с десницата си, замахна с лявата си ръка. Последните лъчи на залязващото слънце отскочиха от безпогрешната му кама, докато потъваше дълбоко в подмишницата на злощастника.

В това време другият главорез, убеден, че невъоръженият и едва държащ се на краката си мъж насреща му е лесна плячка, също се впусна в атака. Кървясалите му очи едва не изхвръкнаха от орбитите си, когато Уолфгар извади ръка иззад гърба си, здраво стиснал Щитозъб, който незнайно как се бе завърнал при него. Главорезът се закова на място и хвърли ужасен поглед на другаря си. Само че и неговото положение не беше по-добро — Морик бе успял да го обезоръжи и да го обърне в бяг и сега го следваше по петите, като го дразнеше, смееше се с цяло гърло и току забождаше кама в задника му.

— Хей! — викна по-едрият от двамата главорези и понечи да хукне след приятеля си.

— Забравяш, че мога да улуча падаща бутилка на повече от двайсет метра.

Забележката на Уолфгар го накара да спре и отново да се обърне към него.

— Не искам неприятности — заекна престъпникът и бавно остави меча си върху перилата на кея, като през цялото време се кланяше угоднически. — Никакви неприятности, добри ми господине.

В този миг Уолфгар пусна чука в краката си и той веднага престана да се вайка, без да може да откъсне очи от оръжието на земята.

— Вземи си меча, ако искаш — предложи варваринът и главорезът вдигна изумен поглед към него, после обаче, виждайки неприятеля си без оръжие (ако не се брояха огромните му пестници, разбира се), посегна към меча.

Само че Уолфгар беше много по-бърз. Противникът му едва бе успял да замахне, когато той го стисна за китката и отблъсна ръката му настрани, като в същото време стовари юмрук в гърдите му с такава мощ, че го остави без дъх и без капчица сила. Мечът се изплъзна от внезапно омекналите пръсти на главореза и падна на земята.

Уолфгар отново дръпна ръката му, толкова рязко, че краката на злодея се отделиха от земята, а рамото му изскочи от ставата. Няколко мига по-късно го пусна и му нанесе мълниеносно кроше в челюстта и само здравата хватка на десницата му попречи на престъпника да падне във водата. Уолфгар го сграбчи за ризата, повдигна го със страховита лекота и го задържа във въздуха.

Ужасеният главорез се опита да отслаби хватката му, ала исполинът го раздруса толкова яростно, че той едва не си прехапа езика, а ръцете и краката му омекнаха като да бяха от гума.

— Този няма никакви пари! — долетя викът на Морик и Уолфгар хвърли поглед над рамото на жертвата си.

Морик беше заобиколил своя противник и го бе подкарал обратно към кея. Главорезът куцаше лошо и хленчеше за милост, ала в отговор Разбойника отново го смушка в задника и той изпищя.

— Моля те, приятелю! — изскимтя мъжът, когото Уолфгар държеше във въздуха.

— Млъквай! — изрева исполинът и като го свали, наведе глава и стовари чело в лицето му.

В гърдите на варварина се надигна първична ярост, сляп гняв, който нямаше нищо общо със случващото се в момента и провалената атака на двамата обирджии. Уолфгар вече не беше на кея в Лускан. Не, той се бе завърнал в Бездната, обратно в бърлогата на Ерту, измъчен пленник на злия демон. А човекът пред него бе един от слугите на скверното изчадие, глабрезу или нещо още по-непоносимо, изкушаващата го сукуба. Уолфгар се намираше в Бездната с цялото си същество — оловносиви пушеци тегнеха над всичко наоколо, гнусно зловоние изпълваше ноздрите му, жестоки бичове и пъклени огньове изгаряха тялото му. Около гърлото му се бяха сключили безмилостни щипци, ледените целувки на омразната изкусителка пареха лицето му.