Р. Салваторе - Гръбнака на света

Това е капанът, пораженството, което не мога да търпя. Аз живея живота си с неугасващата надежда, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния и то, благодарение на собствените ми усилия. Само така се ражда истинското удовлетворение, онова чувство за заслужен успех, което единствено може да ни дари с истинска радост. Как мога да остана верен на тази надежда, ако си позволя миг на слабост, който може да разруши всичко, което съм постигнал и което се надявам някога да постигна? Как ли бих се справил с всички неочаквани предизвикателства, които животът ми е поднасял, ако ги бях посрещал под въздействието на някое опияняващо вещество, което ми пречи да мисля правилно или напълно изкривява начина, по който гледам на нещата?

А и опасностите, които подобни вещества можеха да ми докарат, също не са за подценяване. Ако си бях позволил да се отдам на заобикалящата ме разпуснатост по време на церемонията в Мелей Магтеър, ако не бях отхвърлил плътските наслади, които жриците ми предлагаха, колко ли щеше да се обезцени всеки миг на истинска любов, който щях да изпитам по-късно?

Непоправимо. Чувствената наслада е, или поне би трябвало да е, кулминацията на физическо желание, съчетано с интелектуално и емоционално решение да се отдадеш някому; тялом и духом, е една връзка на взаимно доверие и уважение. Подобно нещо би било напълно невъзможно по време на оргията във военната школа: единственото, което можеше да се случи там, бе бездушно сливане на две тела, приличащо повече от всичко друго на някаква отблъскваща сделка, без помен от духовно възвисяване и без следа от истинска радост.

Аз не бих могъл да живея, затънал в подобни безнадеждни наслади. Защото тогава ми предлагаха именно това жалко отдаване на едно низко, презряно съществувание, дължащо се, според мен, на липсата на каквато и да било надежда за нещо по-чисто и по-достойно.

Ето защо аз напълно отхвърлям всичко, освен най-умерената употреба на опияняващи вещества и макар че не бих съдил открито онези, които ги използват, от все сърце ги съжалявам за пустотата, завладяла душите им.

Какво ли може да тласне някого към подобни низини? Болката, предполагам, болката и спомени, прекалено страшни, за да бъдат посрещнати с гордо изправена глава. Опияняващите вещества наистина могат да заглушат болката на миналото за сметка на бъдещето. Ала това не е справедлива размяна.

Ето защо се боя за Уолфгар, за своя изгубен приятел. Къде ли ще успее да се спаси от мъчението на своето пленничество?

— Как мразя това място! — възкликна магьосникът Робилард, докато „Морски дух“ заобикаляше дългия вълнолом, зад който се издигаше пристанището на град Лускан.

Капитан Дюдермонт, към когото беше насочена тази забележка — висок, добре сложен мъж, с обноски на благородник и спокойно, сериозно държание, само кимна. И преди беше чувал подобни коментари от своя магьосник. Погледът му се насочи към града в далечината и специфичните очертания на Домовата кула на мистиците, където се помещаваше прочутата магьосническа гилдия на Лускан. Именно тя беше причината за неприязънта на Робилард към северния град, макар че той никога не бе навлизал в подробности и се бе задоволил само с няколко неразбираеми забележки за „идиотите“, стоящи начело на кулата, и неспособността им да различат истинския талант от лукавия мошеник. Дюдермонт подозираше, че на Робилард някога му е бил отказан прием в кулата.

— Защо точно Лускан? — продължи да се оплаква магьосникът. — Градът на бездънните води щеше да ни свърши много по-добра работа. Никъде по Саблен бряг няма по-добри докове от тамошните!

— Лускан беше по-близо — напомни му Дюдермонт.

— Два-три дни, не повече — възрази Робилард.

— И ако в тези два-три дни ни беше застигнала буря, повреденият корпус можеше да се разцепи на две и сега телата ни щяха да хранят раците и рибите в Саблено море. Неразумен риск, само за да спасим гордостта на един-единствен човек.

Робилард понечи да каже нещо, но за щастие схвана смисъла на последната забележка, преди да успее да се изложи още повече. Лицето му се навъси.

— Пиратите щяха да победят, ако не бях изчислил последния си взрив до съвършенство — измърмори той, след като се успокои, и Дюдермонт нямаше как да не се съгласи с това.

Стореното от магьосника по време на последния им лов на пирати наистина бе впечатляващо. Преди няколко години „Морски дух“ — новият, по-голям, по-бърз и по-силен „Морски дух“ — беше нает от управниците на Града на бездънните води срещу пиратите. Никой кораб преди това не се бе справял така добре с тази задача. Дотолкова, че когато морякът в наблюдателницата забеляза два пиратски съда в северната част на Саблено море, съвсем близо до Лускан, където „Морски дух“ често се подвизаваше, Дюдермонт едва му повярва. Дори славата на шхуната беше достатъчна, за да опази тези води спокойни месеци наред.