Р. Салваторе - Гръбнака на света

Какво да стори тогава?

Искаше да му помогне, ала бе достатъчно мъдър, за да знае, че не може да се помогне на човек, който сам не желае помощ.

— Следващия път, когато решиш да си тръгнеш от някоя вечеря, ще сме ти задължени, ако ни уведомиш къде смяташ да ходиш — Дюдермонт чу сърдит упрек, когато най-сетне наближи „Морски дух“.

Вдигна очи и видя Робилард и Уейлан Миканти да го гледат укорително.

— Не бива да се разхождаш сам — добави и Уейлан, но Дюдермонт само махна с ръка.

Робилард се намръщи:

— Знаеш ли колко врагове сме си създали през всичките тези години? Мнозина биха дали торби със злато, за да те видят мъртъв.

— Именно затова си имам магьосник, който да ме пази — спокойно отвърна Дюдермонт и стъпи на мостика.

Робилард изсумтя възмутено:

— И как очакваш да те пазя, когато дори не знам къде си?

Дюдермонт спря и вдигна поглед към него, а по лицето му се разля широка усмивка:

— Ако с магиите си не можеш да откриеш мен, как да ти имам доверие, че ще успееш да откриеш враговете ми?

— Той е прав, капитане — намеси се Уейлан, като видя как Робилард почервенява от гняв. — Не са малко онези, които биха дали мило и драго да те спипат насаме в някоя тъмна уличка.

— И какво тогава? Нима трябва да държа целия екипаж на кораба под ключ? — попита Дюдермонт. — Никой да не смее да излезе в града от страх да не бъде застигнат от отмъщението на някой приятел на пиратите?

— Малцина от нас се осмеляват да напускат „Морски дух“ сами — настоя Уейлан.

— И още по-малко са онези, които са достатъчно добре познати на пиратите, за да се превърнат в мишена — избухна Робилард. — Враговете ни надали ще нападнат някой обикновен и лесно заменим моряк, защото това би означавало да си навлекат гнева на Дюдермонт и на управниците на Града на бездънните води. Несъмнено обаче рискът би си струвал, ако залогът е животът на капитана на „Морски дух“.

При тези думи магьосникът въздъхна и изгледа Дюдермонт дълбоко и настоятелно:

— Не бива да излизаш сам — завърши твърдо той.

— Трябваше да навестя един стар приятел — обясни капитанът.

— На име Уолфгар? — досети се съобразителният Робилард.

— Така си мислех — мрачно отвърна Дюдермонт и като прекоси мостика, мина покрай двамата мъже и отиде в каютата си, без да каже нищо повече.

Мястото беше прекалено малко и прекалено долнопробно, за да си има име — жалка дупка, в която се събираше най-изпадналата измет на Лускан, предимно моряци, издирвани заради ужасяващи престъпления. Моряци, които се страхуваха, че ако се появят открито, в който и да е град, неминуемо ще бъдат арестувани или убити на място и то с пълно основание. Ето защо, където и да хвърляха котва техните кораби, тези хора се събираха в подобни бърлоги — задни стаички в мръсни коптори, удобно скътани близо до пристанището.

Морик Разбойника отлично познаваше тези местенца — самият той бе започнал като съгледвач за едно от най-опасните свърталища в Лускан още като малко момче. Разбира се, сега вече не ги посещаваше — гостите на далеч не толкова западналите заведения, където ходеше напоследък, го уважаваха и зачитаха и преди всичко се бояха от него, докато тук той беше просто още един престъпник, дребен крадец сред безмилостни убийци.

Само че тази нощ Морик не можеше да устои на изкушението да се отбие, не и когато лично капитанът на прословутия „Морски дух“ бе дошъл, за да говори с неговия нов приятел Уолфгар.

— Колко е висок? — попита Крийпс Шарки, един от двамата главорези, които споделяха масата на Морик.

Крийпс беше посивял, едноок морски вълк с проскубана брада, която висеше на фъндъци по червендалестите му бузи. Наричаха го Крийпс Скръндзата, защото колкото охотно вадеше ръждясалата си стара кама, двойно по-неохотно отваряше кесията си. Скъперничеството му се простираше дотам, че му се свидеше дори да си купи истинска превръзка за сляпото око, та Морик имаше чувството, че тъмната дупка, която зееше на мястото му, се взира в него изпод крайчеца на кърпата, която той беше увил около главата си.

— Поне една глава и половина по-висок от мен — отвърна Разбойника. — Може би дори две.

Крийпс хвърли поглед към своя другар, който изглеждаше повече от екзотично — имаше гъста, черна коса, а лицето, вратът и всяка частица от тялото му, която се виждаше — а като се имаше предвид, че носеше само една препаска около кръста, виждаше се почти цялото му тяло — бяха покрити с татуировки. Морик проследи погледа на Крийпс и неволно потръпна. Макар и да не знаеше почти нищо със сигурност за спътника на Крийпс, беше чувал слуховете, които се носеха за него — Тий-а-никник. Всъщност пиратът бе човек само наполовина, другата му половина беше кулан, рядка и неимоверно свирепа раса войни.