Р. Салваторе - Гръбнака на света

В другия край на стаята Уолфгар тъкмо се разправяше с един от гостите. Само с една ръка той го улови през гърлото и със страховита лекота го вдигна от мястото му, отнесе го до вратата и го изхвърли на улицата.

— Най-силният мъж, когото съм срещал някога — отбеляза вторият моряк и приятелите му нямаше как да не се съгласят.

Тримата пресушиха чашите си и останаха още малко преди да си тръгнат от „Кривата сабя“ и тичешком да отидат право при капитана си, за да му кажат кого са видели току-що.

Капитан Дюдермонт прокара замислено пръсти по грижливо поддържаната си брада, опитвайки се да преглътне чутото. Опитваше се наистина усилено, защото всичко това просто нямаше смисъл. Докато плаваха заедно с него през онези славни години, прекарани на борда на „Морски дух“ в преследване на пирати в Саблено море, Дризт и Кати-Бри му бяха разказали тъжната история за гибелта на Уолфгар. Разказът им дълбоко беше наскърбил Дюдермонт, който искрено се бе привързал към младия варварин по време на пътуването им до Мемнон.

Уолфгар беше мъртъв, така му бяха казали Дризт и Кати-Бри, и той им вярваше. Ала ето че сега един от собствените му хора твърдеше, че варваринът е жив и здрав и работи в „Кривата сабя“, пивница, която самият Дюдермонт неведнъж бе посещавал.

Мислите на капитана неволно се върнаха назад във времето, към „Герба на русалката“ в Града на бездънните води. Там за първи път се бе срещнал с Дризт и Уолфгар и младият варварин не бе допуснал да бъде въвлечен в кръчмарско сбиване с един побойник на име Бънго. Какви подвизи бяха извършили Уолфгар и другарите му след това — от спасяването на дребния си приятел от лапите на един от престъпните паши на Калимпорт, до спечелването на Митрил Хол обратно за клана Боен чук. Самата идея, че Уолфгар може да работи като бияч в някаква съмнителна кръчма в Лускан, му се струваше абсурдна.

Още повече, че според Дризт и Кати-Бри Уолфгар беше мъртъв.

Дюдермонт се замисли за последното си пътешествие заедно с двамата приятели. „Морски дух“ бе хвърлил котва край един далечен остров, където сляпа вещица се бе обърнала към Дризт с гатанка за оногова, когото той „за изгубен смяташе навеки“. Тримата се бяха сбогували насред не какво да е, а в едно езеро, където „Морски дух“ се бе озовал по погрешка.

Възможно ли беше Уолфгар да е жив? Капитан Дюдермонт бе видял твърде много, за да отхвърли вероятността с лека ръка.

Все пак, изглеждаше му по-реално хората му да са се объркали. В крайна сметка, те нямаха кой знае какъв опит с варварите, които до един им изглеждаха еднакви — високи, силни и руси. Нищо чудно просто да се бяха объркали. „Кривата сабя“ сигурно наистина имаше варварин за пазач, ала той не беше Уолфгар.

Много скоро Дюдермонт престана да мисли за това — имаше си достатъчно други задължения, както и уговорки да посети много от аристократичните домове на Лускан. Три дни по-късно, по време на вечеря в къщата на един благородник, разговорът се насочи към смъртта на един от най-прочутите злодеи в града.

— Много по-добре сме си без Дървотрошача — заяви един от гостите. — Той несъмнено беше най-голямото зло, сполетявало някога града ни.

— Най-обикновен уличен главорез — възрази друг. — Даже не беше чак толкова силен.

— Как ли пък не — настоя първият. — Беше в състояние да спре каруца с препускащи коне само като се изправи пред тях. Виждал съм го с очите си.

— Обаче не можа да се справи с новото момче на Арумн Гардпек. Когато се опита да му натрие носа, нашият Дървотрошач се озова на улицата заедно с вратата.

Дюдермонт наостри уши.

— О, да — съгласи се първият гостенин. — Момъкът на Арумн. По-силен от който и да било мъж, като слушам какви истории се носят за него. А и този негов чук. Не съм виждал по-великолепно оръжие.

При тези думи Дюдермонт едва не се задави — отлично помнеше могъщия Щитозъб.

— Как му е името? — полюбопитства той.

— На кого?

— На новото момче на Арумн Гардпек.

Двамата мъже се спогледаха и свиха рамене.

— Уолф-нещо си — отвърна единият.

Вместо да се запъти обратно към „Морски дух“, когато няколко часа по-късно си тръгна от къщата на своя домакин, Дюдермонт се отправи към най-опасната част на Лускан и обявената с лоша слава Улица на полумесеца, където се намираше „Кривата сабя“. Влезе в кръчмата без колебание и си придърпа стол край първата празна маса, която му се изпречи. Забеляза русия исполин още докато сядаше. Да, това несъмнено беше Уолфгар, синът на Беорнегар. Въпреки че не го познаваше чак толкова добре, а и не го беше виждал от години, у Дюдермонт не се появи и капчица съмнение. Впечатляващият ръст, усещането за страховита сила и пронизителните сини очи на младия мъж веднага го издаваха. Вярно, изглеждаше някак измъчен, с неподдържана брада и мръсни дрехи, но си беше Уолфгар и никой друг.