Р. Салваторе - Гръбнака на света

— „Морски дух“ хвърли котва в пристанището — подхвърли Крийпс и Морик кимна. На идване бе зърнал тримачтовата шхуна със собствените си очи.

— Има брада, която обрамчва цялото му лице — добави Морик, опитвайки се да опише Дюдермонт възможно най-добре.

— Седи изправен? — обади се татуираният пират и Разбойника го изгледа неразбиращо.

— Изправен ли седи в стола си? — „преведе“ Крийпс и изпъна рамене, за да онагледи въпроса. — Сякаш някой му е заврял кол в задника чак до гърлото?

Морик кимна и се усмихна:

— Висок и изправен.

И този път двамата пирати се спогледаха.

— Звучи точно кат’ него — заключи Крийпс. — Мръсното псе. Давам цяла кесия със злато, за да усетя гърлото му под ножа си. Изпратил е един куп мои приятели на морското дъно, а пък колко плячка сме изгубили зарад’ него хич и да не ти казвам!

За да подсили още повече думите му, Тий-а-никник извади препълнена кесия и я метна върху масата. Изведнъж Морик осъзна, че жалката дупка е притихнала, а очите на всички са насочени към него и двамата му събеседници.

— Таз’ гледка ти се нрави, нали, Морик? — кимна Крийпс към кесията на масата. — За теб са, че и още десет пъти по толкова, ако не се лъжа.

При тези думи пиратът скочи на крака толкова рязко, че столът му полетя назад.

— Какво ще кажете, момчета? На кого му се намират шепа жълтици за главата на капитан Дюдермонт?

Долнопробната кръчма се разтресе от гръмогласни викове и проклятия срещу Дюдермонт и екипажа му, от чиито ръце бяха загинали толкова много пирати.

Морик почти не ги чу, толкова бе погълнат от гледката на кесията със злато. Дюдермонт бе дошъл да посети Уолфгар. Посетителите на жалкото заведение до един щяха да дадат по шепа жълтици, към тях щяха да се присъединят и още мнозина от другарите им. Дюдермонт познаваше Уолфгар и му имаше доверие. Хиляда жълтици. Десет хиляди? Морик и Уолфгар с лекота можеха да се доберат до капитана на „Морски дух“. Алчният разбойник усети как му се завива свят само при мисълта за възможностите, които се откриваха пред него.

Подскачаше по пътеката с лека, жизнерадостна стъпка — досущ малко момиченце, ала в същото време несъмнено млада жена. Лъскавата й черна коса се спускаше по раменете й, а зелените й очи искряха толкова ярко, колкото и усмивката, която огряваше красивото й лице.

Току-що бе говорила с него, Джака Скъли, с дълбоките сини очи и къдравата кестенява коса, кичур, от която час по час падаше над тях. И само мисълта за този разговор я караше да подскача като дете, без да усеща калта, която влизаше през дупките на старите й обуща, напълно забравила за безвкусната вечеря, която щеше да открие в дървената купа на трапезата на своите родители. Нищо от това нямаше значение — нито гадинките, пълзящи навсякъде, нито мръсната вода, абсолютно нищо. Беше говорила с Джака и споменът за това бе достатъчен, за да я сгрее до върха на пръстите, да я накара да тръпне цялата, едновременно уплашена и по-жива откогато и да било.

И точно тогава животът реши да изиграе една от своите шеги, които така често оставаха скрити за тяхната жертва — същото въодушевление, което бе пробудила срещата с мрачния Джака в гърдите й, накара другиго да спре заинтригуван поглед върху щастливата девойка.

Сърцето на лорд Ферингал Ок и преди се бе разигравало при вида на някоя от многото жени, които бе срещал през двайсетте си години, най-често дъщери на търговци, чиито бащи бяха решили да потърсят сигурен пристан на север от Лускан. Селото се намираше близо до най-оживения проход в Гръбнака на света, където керваните можеха да попълнят намалелите си запаси и да си починат, преди да продължат с опасното пътешествие от и до Десетте града в Долината на мразовития вятър.

Никога досега обаче на лорд Ферингал не му се беше случвало да се захласне дотам, че да не може да си поеме дъх, наполовина излязъл от прозореца на богато украсената си карета.

— Фери, жълтият прашец на боровете вече е навсякъде — разнесе се гласът на Присила, по-голямата му сестра. Само тя си позволяваше да го нарича Фери за негово огромно неудоволствие. — Прибери се вътре! Всичко е покрито с него, а добре знаеш колко ужасно…

Внезапно Присила млъкна и изпитателно се вгледа в брат си и отнесеното му изражение.

— Фери? — повика го тя и като се премести по-близо до него, го сграбчи за лакътя и го разтърси. — Фери!

— Коя е тя? — попита господарят на Окни, без дори да я чуе. — Кое е това ангелско създание, земният образ на богинята на красотата, въплъщение на най-чистите желания на всеки мъж, олицетворение на самото изкушение?