Р. Салваторе - Гръбнака на света

Присила го изблъска настрани и се показа през прозореца на каретата.

— Кой, онази селянка ли? — невярващо възкликна тя, без да се опитва да скрие отвращението в гласа си.

— Трябва да знам — пропя лорд Ферингал и долепи лице до ръба на прозореца, без да може да откъсне очи от подскачащата девойка.

После каретата свърна зад поредния завой на пътя и младата жена се изгуби от погледа му.

— Фери! — скара му се Присила и понечи да го плесне, но се въздържа.

Брат й излезе от любовния си унес достатъчно задълго, за да може да я изгледа строго, дори заплашително.

— Трябва да разбера коя е — отсече той.

Присила Ок се облегна назад и не каза нищо, макар да бе искрено изненадана от нетипичния за брат й изблик на чувства. Ферингал обикновено беше кротък и тих, като глина в ръцете на твърдоглавата си, петнайсет години по-голяма сестра. Присила наближаваше четирийсетте и никога не се беше омъжвала, нито бе проявявала интерес към който и да било мъж, освен, за да задоволи физическите си потребности. Майка им беше умряла при раждането на Ферингал, баща им я беше последвал пет години по-късно. Това бе оставило управлението на семейното имение в ръцете на Присила и Темигаст, съветника на покойния й баща, поне докато Ферингал не станеше достатъчно голям, за да се заеме с владенията. Това напълно удовлетворяваше Присила, тъй като близо десет години по-късно и дори след като брат й навърши пълнолетие тя все още имаше решаващата дума във всички дела на имението Окни. И за миг не си бе помисляла да доведе външен човек в семейството и вярваше, че Фери мисли по същия начин.

Сбърчила вежди, Присила хвърли един последен поглед към завоя, зад който бе изчезнала девойката, макар че момичето отдавна не се виждаше. Каретата затрополи по тясното, каменно мостче над малкия, закътан залив, отвеждащ до островчето, върху което се издигаше замъкът Ок.

Също като Окни, малко селце с не повече от двеста жители, което рядко можеше да се открие на картите, замъкът Ок беше скромен, с дузина стаи за семейството и за Темигаст, както още пет спални за шестимата прислужници и десетимата войници, които се грижеха за мястото. Ниските, тумбести кули от двете му страни не надвишаваха пет-шест метра, тъй като в Окни непрекъснато духаше силен вятър, а селяните се шегуваха, че спре ли дори за малко, те всички ще изпопадат — дотолкова бяха свикнали да се привеждат срещу него, докато вървят.

— Трябва да излизам от замъка по-често — заяви лорд Ферингал, щом двамата с Присила влязоха в една от дневните, където старият Темигаст рисуваше поредния от безкрайните си морски пейзажи.

— Имаш предвид в селото? — подигравателно уточни Присила. — Или торфените ферми наоколо? И на едното, и на другото място има само кал, камъни и мръсотия.

— А в калта един скъпоценен камък блести още по-ярко — замечтано въздъхна влюбеният младеж.

При тази любопитна размяна на реплики, старият иконом повдигна вежди и спря да рисува. Темигаст бе прекарал по-голямата част от младостта си в Града на бездънните води, а в Окни бе дошъл преди тридесетина години, вече на средна възраст. С богатия си жизнен опит (поне в сравнение с откъснатите от света жители на селцето, в това число и управляващото семейство), Темигаст бе успял с лекота да си спечели благоразположението на лорд Тристан Ок и да се издигне първо до позицията на негов главен съветник, а после и до иконом на имението.

Същият този житейски опит му помогна да си обясни отнесеното изражение върху лицето на лорд Ферингал.

— Беше най-обикновено момиче — възнегодува Присила. — Почти дете и то мръсно. — При тези думи тя се обърна за подкрепа към Темигаст, видяла, че той внимателно следи разговора й с младия лорд. — Боя се, че Ферингал е запленен — обясни му. — И то от някаква си селянка. Господарят на Окни въздиша по една мръсна, миризлива селянка.

— Не думай! — възкликна Темигаст, преструвайки се на изненадан — в неговите очи, всъщност в очите на всеки, който не беше оттук, „господарят на Окни“ също не бе нещо много повече от селянин.

Разбира се, имаше история — замъкът беше построен преди повече от шест века от рода Доргенаст, който го беше управлявал през първите два века. Впоследствие, след няколко удачно сключени брака, властта беше преминала в ръцете на рода Ок.

Но какво всъщност управляваха те? Окни се намираше в самата периферия на търговските пътища, южно от най-западната част на Гръбнака на света. Повечето кервани, кръстосващи между Десетте града и Лускан, изобщо не минаваха оттам — мнозина избираха прекия планински път далеч на изток, а онези, които не се осмеляваха да навлязат из онези опасни земи, предпочитаха прохода, в който бе разположен Хъндълстоун, град с шесткратно повече жители, който предлагаше много по-голямо разнообразие от припаси и майстори.