Р. Салваторе - Гръбнака на света

— Та ти дори не я познаваш! — осмели се да се намеси Присила. — Без съмнение отглежда торф, а ръцете й са вечно мръсни.

Ферингал направи крачка към нея, но Темигаст, забележително пъргав и бърз за човек на неговата възраст, застана между тях и внимателно го бутна в един стол.

— Вярвам ви, милорд. Обичате я и искате да я спасите.

— Да я спася? — неразбиращо повтори младият лорд.

— Но, разбира се — обясни Темигаст. — Вие сте благородник, господарят на Окни и единствено вие имате властта да издигнете това момиче над сегашното му мизерно положение.

За миг Ферингал го изгледа объркано, после закима енергично:

— Точно така!

— И друг път съм го виждал — продължи старият иконом и поклати глава. — Често срещана болест сред младите благородници, желанието да спасят една или друга селянка. И това ще мине, милорд, а междувременно спокойно можете да се насладите на прелестите на това момиче.

— Принизяваш чувствата ми! — сърдито каза Ферингал.

— Казвам истината.

— Не! Какво знаеш за онова, което изпитвам, ти, стари човече? Щом можеш да ми предлагаш подобно нещо, значи никога не си обичал и не разбираш какъв огън гори в гърдите ми!

Тези думи жегнаха Темигаст право в сърцето, но поради някаква своя причина той не каза нищо и приседна, вперил поглед във Ферингал.

Само че младият благородник, изгарян от огън, какъвто не бе познавал преди, дори не трепна.

— Няма да я направя своя любовница — твърдо заяви той. — Никога. Това е жената, с която искам да прекарам живота си, жената, която ще взема за своя съпруга, бъдещата господарка на замъка Окни.

— Фери! — изпищя Присила, ала брат й, твърдо решен този път да не отстъпва пред прищевките на властната си сестра, се обърна и демонстративно излезе, обратно към сигурността на стаята си.

Много внимаваше да не тича, както правеше обикновено, когато се скараше с Присила. Вместо това крачеше с високо вдигната глава и подобаващо достойнство — все пак, вече не беше момче, а истински мъж.

— Съвсем е полудял — рече сестра му на Темигаст, когато го чу да затваря вратата на спалнята си. — Та той я е виждал само един-единствен път и то отдалеч!

Старият наместник с нищо не показа, че я е чул. Упорита както винаги, Присила слезе от дивана и коленичи пред седналия мъж:

— Виждал я е само веднъж! — повтори тя, опитвайки се да привлече вниманието му.

— Понякога това е повече от достатъчно — тихичко отвърна Темигаст.

Присила млъкна и настойчиво се взря в мъжа, чието легло тайно споделяше още откакто беше млада девойка. Ала въпреки физическата близост, Темигаст никога не й се беше разкрил, с изключение на един-единствен път и то съвсем мимолетно, когато й бе разказвал за живота си в Града на бездънните води, преди да дойде в Окни. Малко неща й бе казал, сам се беше погрижил набързо да прекрати този разговор, но между тях се бе промъкнало едно женско име. Присила винаги се бе питала дали тази жена не означаваше за Темигаст повече, отколкото му се искаше да признае и ето че сега той бе попаднал в плен на някакъв спомен, пробуден от приказките на Ферингал за вечна любов.

В гърдите й лумна ревност и тя рязко се извърна. Ала и този път, както винаги досега, бързо се успокои, напомняйки си какво е мястото й в живота и къде открива своите удоволствия. Миналото на Темигаст може и да бе разколебало решимостта му да откаже Ферингал да потърси непознатото момиче, ала Присила не смяташе да търпи глупашката прибързаност на брат си. Начинът, по който бяха уредени нещата в замъка Ок от толкова години, напълно я задоволяваше и последното, което искаше, бе някаква селянка да се нанесе да живее с тях и навярно да доведе и цялото си миризливо семейство.

Темигаст се оттегли в покоите си малко по-късно, отхвърляйки предложението на Присила да сподели леглото й. Мислите му се върнаха назад във времето, към една жена, която някога познаваше и която бе откраднала сърцето му. Жена, чиято преждевременна смърт го бе изпълнила с горчивина и цинизъм, които го държаха в студения си плен до ден-днешен.

Темигаст и сам не бе осъзнавал същинската им дълбочина, докато пренебрежението и съмнението му към очевидно искрените чувства на лорд Ферингал не му бяха показали истината. Какъв жалък старик изглеждаше в собствените си очи в този миг!

Икономът приседна край тесния прозорец, който гледаше към пристана на Окни. Луната отдавна бе залязла и дори пяната на студените черни вълни изглеждаше някак мътна под звездното небе. Темигаст, също като Присила, никога не бе виждал младия си господар толкова развълнуван и изпълнен с живот. Ферингал винаги се бе отличавал с мудност, която граничеше с летаргия, ала в начина, по който бе нахлул при тях, за да обяви на всеослушание любовта си към непознатото момиче и се бе опълчил на властната си сестра, нямаше и следа от летаргия.