Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Приятелят й не настоя, макар все още да вярваше, че в приказките на стария Броуди има повече самохвалство, отколкото истина. Всички подобни мисли обаче се изпариха от съзнанието му в мига, в който Джилсепони се обърна и се взря в маслиненозелените му очи, а лицето й бе само на няколко сантиметра от неговото.

Изведнъж Елбраян усети, че не му достига дъх. Пони беше близо — прекалено близо! — и по нищо не личеше, че има намерение да се отдръпне!

Тъкмо обратното, наклонила глава встрани, тя се приближаваше все повече и повече, докато устните й — така меки и подканящи! — се изравниха с неговите. Вцепеняваща паника заля Елбраян като вълна и се смеси с бушуващите в гърдите му чувства, които той не разбираше. Част от него искаше да избяга, ала друга, изненадващо голяма част, го караше да остане.

В този миг вратата на странноприемницата се отвори и двамата приятели светкавично отскочиха един от друг.

По-малките деца изтичаха навън и веднага се скупчиха около тях.

— Какво ще правим сега? — попита някой.

Елбраян и Пони се спогледаха развеселено.

— Трябва да сме готови за връщането на гоблините — подхвърли ДРУГ.

— Гоблините никога не са били тук — напомни му Пони.

— Но скоро ще дойдат! — уверено заяви момчето. — Така каза Кристина.

Като по команда, всички погледи се насочиха към десетгодишната Кристина, която не откъсваше очи от Елбраян.

— Гоблините винаги се връщат за своите мъртви — разпалено обясни тя.

— Ти пък откъде знаеш? — учуди се Елбраян, без дори да се опита да прикрие недоверието си.

Наранена, Кристина сведе поглед и започна да подритва сухата пръст в краката си.

— Баба каза така — притеснено отвърна тя и Елбраян мислено се наруга, задето я бе обидил по този начин.

Останалите мълчаха, попивайки всяка дума на своя предводител. Пони обаче го сръга в ребрата. Тя неведнъж му бе казвала, че Кристина го харесва и понеже не смяташе, че едно десетгодишно момиченце може да й бъде конкуренция, намираше увлечението й за очарователно.

— Е, сигурно е права — съгласи се Елбраян доста по-меко и Кристина вдигна грейнал поглед. — Това значи — продължи той, обръщайки се към навеса, — че трябва да сме готови да ги посрещнем.

Останалите хлапета го слушаха със зяпнала уста и Елбраян тайничко намигна на Пони. За негова изненада обаче, вместо да се усмихне, тя сбърчи чело.

Дали пък всичко това не бе нещо повече от невинна детска игра?

Облечени в плътни, кафяви плащаници с широки ръкави и големи качулки, спуснати ниско над лицата, те стояха един до друг, безмълвни и смирени, с поглед сведен към земята и превити рамене и макар да бяха скръстили ръце пред гърдите си, дебелият, кафяв плат ги скриваше чак до върха на пръстите.

— Благочестие, достойнство, бедност — напяваше носово старият абат Далбърт Маркварт, изправен на терасата, която се издигаше над главния вход на Сейнт Мер’Абел, най-знаменития манастир в цял Хонс-де-Беер.

Издигнат насред скалите, надвиснали над югоизточното крайбрежие, Сейнт Мер’Абел съществуваше вече почти хиляда години. Мрачен и достолепен, той постепенно се разрастваше, надстрояван от всяко ново поколение. Сивите му каменни стени като че ли се кореняха дълбоко в земните недра — не обикновена постройка, а зримо въплъщение на първичната им сила. Ниски кули увенчаваха всеки ъгъл на крепостната стена, а тесните прозорци недвусмислено говореха, че това е място, построено за размисъл и отбрана. Надземните нива бяха впечатляващи (само стената, която гледаше към морето, се простираше на протежение повече от миля), ала в действителност същинската част на манастира не можеше да се види отвън, тъй като се намираше дълбоко под повърхността. Прави, добре укрепени тунели тръгваха във всички посоки; на внушителна площ се разстилаха огромни подземни зали — повечето от тях бяха позадимени заради факлите, които не угасваха нито за миг, ала някои бяха осветени с магия. Тук живееха седемстотин монаси и още двеста слуги, много от които никога не излизаха навън, освен за съвсем кратко — най-често, за да отидат на пазар в село Сейнт Мер’Абел, разположено на около три мили от крайбрежието.

Двадесет и петимата послушници стояха един зад друг и тъй като бяха наредени по ръст, високият и едър Авелин Десбрис бе чак в края на редицата — пред него имаше двадесет и двама младежи, а зад него — само двама. Неспирният стон на вятъра, свирещ между многобройните скали, му пречеше да чува абата, ала това изобщо не го тревожеше. Беше мечтал за този ден през по-голямата част от двадесетгодишния си живот, беше възлагал всичките си надежди и очаквания на Ордена на Сейнт Мер’Абел така, както някой пълководец съсредоточава усилията си върху поредната цел. Беше посветил последните осем години на обучение. Осем години, изпълнени с изтощителни изпитания, ала усилията му се бяха увенчали с успех и ето го сега тук — един от двадесет и петимата младежи, останали от двете хиляди дванадесетгодишни момчета, отчаяно борили се за послушническо място в този клас, сформиран в лето Господне осемстотин и шестнадесето.