Р. Салваторе - Пробуждането на демона

За което Елбраян им беше искрено благодарен — именно тяхната красота бе отвлякла вниманието на Пони от него и собственото му, не по-малко алено, лице.

— Няма как да не ги забележим от цяла миля — съгласи се той и посочи на североизток. — Трябва да дойдат оттам.

Преценката им обаче се оказа прекалено оптимистична — ярката белота на пейзажа трябва да ги бе заблудила. Наистина, за огромна своя радост, най-сетне зърнаха завръщащите се ловци, ала чак когато групата вече се бе спуснала в дола.

Бъбрейки оживено, двамата приятели наблюдаваха как мъжете се приближават и се опитваха да разберат кой стои начело, макар да им беше доста трудно, тъй като час по час някой от групичката се скриваше между дърветата.

— Носят нещо! — внезапно се провикна Елбраян, съзрял малката чертичка, която свързваше двама от мъжете.

— Там също! — радостно възкликна Пони и плесна с ръце.

Ловците, се връщаха с плячка — лосове, северни елени или белоопашати сърни — значи експедицията им се беше увенчала с успех! Без да са в състояние да сдържат нетърпението си, Елбраян и Пони скочиха на крака и затичаха надолу по склона, за да ги пресрещнат.

Гледана от върха, долината им се бе сторила открита и равна, ала когато се спуснаха на дъното й, двамата внезапно си припомниха колко объркващо и дори малко страшно място бе тя в действителност. Веднъж озовали се сред ниските, перести борове и смърчове, чиито клони им пречеха да виждат на повече от метър-два пред себе си, те бързо се изгубиха — както един друг, така и пътя, който търсеха, та им трябваше немалко време, за да се открият, а след това и да решат в коя посока да поемат.

— Слънцето се намира на югоизток — настоя Елбраян и изпъчи рамене, поемайки нещата в свои ръце.

Слънцето все още не се бе издигнало достатъчно, за да огрее дъното на долчинката, ала на двамата приятели не им бе никак трудно да определят местоположението му.

— Ловците пък идват от североизток, така че просто трябва да внимаваме слънцето винаги да е зад дясното ни рамо.

В думите му имаше логика и като сви рамене, Пони го последва, премълчавайки доста очевидния факт, че стига само да се провикнат малко по-високо и родителите им ще ги чуят и ще им отговорят.

Елбраян решително си запроправя път през храсталаците, без дори да се обърне, за да провери дали момичето го следва. Не след дълго до ушите му достигна говор и той още повече ускори крачка, а когато долови ниския глас на баща си (макар все още да не можеше да различи отделните думи) сърцето му се разтуптя от вълнение.

Пони също се разбърза и дори го изпревари в тези последни метри, промушвайки се между двата дебели бора, изпречили се на пътя й. Нетърпелива, тя отметна гъстите клони настрани и се озова насред неголяма просека, току пред завръщащите се ловци.

Острата, почти груба реакция на мъжете, накара Елбраян да се закове на място, а Пони отстъпи крачка назад, сякаш се боеше, че може да получи някой шамар. Бащата на Елбраян гневно загълча сина си, ала момчето почти не го чуваше, местейки блеснал поглед от ловците към тяхната плячка — едрия северен елен, проснат между раменете на двама от мъжете, към младата кошута, понесена от трети, овесените на дългия прът зайци, към…

Слисани, Елбраян и Джилсепони застинаха на местата си, занемели от изненада. Бащите им, пристъпили напред, за да се скарат на неразумните си деца, да ги нахокат хубавичко, задето са се отдалечили толкова много от Дъндалис, изведнъж почувстваха, че думите са излишни — онова, което висеше на четвъртата носилка, прекрасно осъзнаваха те, бе по-красноречиво и от най-тежките укори.

Когато Елбраян и Пони влязоха в Дъндалис начело на ловците, слънцето вече се бе издигнало високо в небето и цялото село отдавна бе на крак. Първоначалната радостна възбуда, изписана по лицата на посрещачите, бързо отстъпи място на неловка уплаха, която от своя страна бе сменена от пълно изумление при вида на донесената плячка и най-вече на един от труповете — този на дребно човекоподобно същество.

— Гоблин? — не можеше да повярва една от жените и се приведе над грозното същество, за да разгледа по-добре отблъскващото му лице: плоско чело, дълъг, остър нос, кръгли, жълти очички, помътнели и безжизнено изцъклени. Дълги и щръкнали, ушите му имаха заострени върхове и дебела месеста част. При вида на полуотворената уста, пълна с криви, извити навътре жълто-зеленикави зъби, жената неволно потръпна. Въпреки че брадичката бе по-скоро малка, челюстите изглеждаха забележително яки — приживе чудовището със сигурност бе имало жестока захапка, от която надали някой можеше да се измъкне невредим.