Р. Салваторе - Пробуждането на демона

— Ще се върна за закуска — убеждаваше Пони майка си.

— Нощната гора е опасна! — долетя недоволният отговор.

— Знам, знам — пренебрежително рече момичето. — Ще се пазя, обещавам.

Елбраян затаи дъх, убеден, че майката на Пони (която често бе доста строга) ей сега ще я постави на място. Вместо това, тя само въздъхна и примирено затвори вратата на колибата.

Пони също въздъхна и поклати глава в знак на безсилно възмущение от възрастните. После се обърна и, подскачайки, се отдалечи от къщурката, само за да се закове на място миг по-късно, стресната от внезапната поява на Елбраян току пред нея.

Инстинктивно сви юмрук и той побърза да отскочи назад.

— Закъсняваш.

— Напротив — тръсна глава тя. — Подранила съм. И то много. И съм уморена.

Елбраян сви рамене и като кимна по посока на пътя, който отиваше на север, я поведе натам с бърза крачка. Въпреки оплакването си от ранния час, Пони не само не изостана, ами заподскача до него, очевидно също толкова развълнувана, колкото и той самият. Щом излязоха от селото и се заизкачваха по билото на долчинката, оживлението им бързо прерасна в едва сдържана радост. Пони хвърли поглед през рамо и изведнъж се закова на място с удивена усмивка на уста и блясък в очите.

— Ореола! — прошепна тя и посочи към небето.

Елбраян проследи погледа й и също не успя да сдържи възхитената си усмивка.

Далеч на юг, ширнал се върху черния небосвод, проблясваше Ореола на Корона, сложна плетеница от цветове — червено и зелено, синьо и тъмномораво — които нежно се преливаха един в друг, приказна дъга, в която сякаш пулсираше живот. Ореола, или Небесния пояс, както още го наричаха, се наблюдаваше само понякога през лятото и то единствено в най-тъмните часове на най-кратките нощи, когато децата (а и възрастните) спяха най-дълбоко. Елбраян и Джилсепони го бяха виждали и преди, ала никой от тях не помнеше Ореола да е бил така ярък, както тази нощ.

В този миг до ушите им достигна едва доловим звук — нежна мелодия, която се носеше в хладния въздух и галеше слуха.

— Духът на гората! — прошепна Пони, ала Елбраян сякаш не я чу.

Легендата за Духа на гората бе позната на всички по тези земи.

Получовек, полукон, той бе пазител на дърветата и приятел на животните, особено на дивите жребци, които обитаваха долчинките на север. За миг мисълта, че подобно същество се намира толкова наблизо стресна Пони, ала уплахата й бързо се разсея, прогонена от великолепието на Ореола и омайната мелодия, която сякаш го допълваше. Как би могъл някой (или нещо), родил такава красота, да крие заплаха?

Двамата приятели се спряха на билото на падината и дълго останаха така, смълчани, вглъбени в себе си, забравили за известно време всичко наоколо и дори един за друг. Елбраян се чувстваше напълно сам, ала в същото време слят в едно с вселената, частица от нещо необятно и величествено, малко пламъче в светлика на вечността. Мислите му се отделиха от долчинката, в която се намираше, съзнанието като че ли напусна материалното му тяло и света на сетивното и се пренесе в царството на духовното, онова, което бе незримо за очите, ала което изпълваше съществото с възвишена радост. Без сам да разбира защо, една дума проблесна в мислите му и изпълни съзнанието му — думата „майка“. В този миг му се струваше, че не знае нищо, ала едновременно с това като че ли бе получил безпределно познание — тайните на света се разкриха пред него, изначален покой и безмерна вечност — те всички бяха пред очите му, близки и осезаеми, прости и истинни. Усети как, макар и без думи, в сърцето му се надига хвалебствена песен, а по тялото му — което в този миг бе просто обвивка на безсмъртния му дух — се разлива топлина.

После, твърде скоро, както му се стори, всичко свърши. Младежът въздъхна дълбоко и се обърна към Пони. Отвори уста, за да каже нещо, ала замълча, виждайки, че тя също се бе пренесла в свят, където думите бледнееха, лишени от смисъл и стойност. Изведнъж Елбраян я почувства много по-близка, сякаш двамата току-що бяха споделили нещо специално и много лично. Колцина от хората, които познаваше, зачуди се той, можеха да почувстват красотата на Ореола като тях? Никой от възрастните в Дъндалис, не и те, с вечното си мърморене и дребнави оплаквания. И със сигурност никой от връстниците му, прекалено глупави за нещо толкова възвишено.

Не, това бе само тяхно преживяване — негово и на Пони. Все така безмълвно, той я гледаше как бавно се пробужда за света, който ги заобикаляше — долчинката, нощта и него самия. Струваше му се, че почти може да види как духът й се завръща в тялото — стройното тяло, което с всеки изминал ден ставаше все по-женствено.