Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Също както сина си, и Аналиса знаеше, че двамата няма да се видят никога вече, не и в този живот. Да, беше го предала в служба на своя Бог на драго сърце, ала освен това беше и обикновено човешко същество и сега болката от раздялата изпиваше и малкото сила, останала в изнемощялото й тяло.

Както винаги, Джейсън я подкрепяше с цялата си душа: В неговите очи също имаше сълзи, ала за разлика от нейните, те не бяха израз на щастие, а на сложна смесица от чувства — от обикновена, бащинска тъга до тих гняв. Никога не си бе позволил да критикува открито решението на сина си, ала неведнъж се бе питал дали Авелин не похабява живота си.

Прекрасно разбираше обаче, че не би могъл да каже подобно нещо на крехката Аналиса. Всяка по-тежка дума можеше да я прекърши. Единственото, което му оставаше сега, бе да се надява, че ще успее да я отведе вкъщи, в собственото й легло, преди смъртта да я надвие.

Дори мисълта за родителите му не можа да отвлече вниманието на Авелин от гледката, която се откри пред очите му, когато влезе в бруления от вятъра двор на манастира. А когато пристъпи във величественото преддверие, неволно ахна от възхищение.

Вътре имаше само няколко тесни прозорчета и на приглушената светлина от висящите по стените факли, дебелите греди, които поддържаха тавана, сякаш танцуваха в безтегловност. Никога досега Авелин не бе виждал толкова огромно помещение и му беше трудно да си представи колко ли време и усилия трябва да бе отнело издигането му. Та тук преспокойно би се побрал цял Йоманеф, родното му село, и дори би останало място за конете!

Окачените по стените гоблени бяха не по-малко впечатляващи — картините бяха пресъздадени толкова изкусно, че сякаш създаваха свой собствен свят, изпълнен с безброй други образи, които се преплитаха в една вълшебна мозайка, пленяваща въображението на всеки, спрял поглед върху тях. Гоблени покриваха стените от край до край, единствено изключение правеха малките прозорчета и поставките, на които бяха наредени блестящи оръжия — мечове и копия, тежки секири и дълги кинжали, както и десетки други приспособления, завършващи с извити кукички и опасни наглед остриета, които Авелин не познаваше. Като безмълвни стражи на много места се възправяха най-различни доспехи — от простите, застъпващи се дървени плочки, носени от древните бехренци до здравите метални брони, изковани специално за кралската стража — Сърцатата бригада на Хонс-де-Беер. Край една от стените стоеше близо петметрова статуя, облечена в дебела кожена дреха, обточена с козина и подсилена със заострени метални плочки и тежки железни халки. Фомориец, досети се Авелин и неволно потръпна, фомориец в типичното за войнствената си раса бойно облекло. До великана бяха наредени две дребни фигурки — едната едва стигаше до кръста на Авелин, а другата, макар и малко по-висока, беше слаба и жилава. По-ниското същество носеше лека кожена туника, а на ръцете си имаше метални предпазители, които стигаха чак до лактите. Червената барета, нахлупена на главата му, не остави никакво съмнение у младия послушник — пред него стоеше джудже и по-точно, един от злите паури, наричани още „аленокапци“ заради ужасяващия обичай да накисват кепетата си (изработени от човешка кожа и надарени с магия) в кръвта на своите жертви, докато своеобразният „плат“ не придобиеше наситен червен цвят.

Статуята до джуджето пък, с чифт почти прозрачни крила на гърба, не можеше да изобразява нищо друго, освен елф, един от загадъчните Туел’алфари. Крайниците му бяха дълги и стройни, а ризницата — изтъкана от тънки, вплетени една в друга сребърни халки. Авелин усети, че го обзема желание да пристъпи напред и да разгледа отблизо суровото лице и изкусно изкованите доспехи. Тази мисъл, както и наказанието, което неминуемо би последвало една такава постъпка, бързо го върнаха към действителността. Колко ли време бе прекарал така, забравил напълно къде се намира? Изчервен от неудобство, младежът сведе очи към земята, хвърляйки кос поглед към останалите послушници. Онова, което видя, го успокои — другарите му също бяха напълно запленени от заобикалящото ги великолепие, а абат Маркварт и монасите очевидно нямаха нищо против.

Ами да, внезапно осъзна Авелин, навярно именно това се очакваше от новопосветените — да бъдат смаяни и поразени. С тази мисъл, той отново се огледа наоколо, спокойно и открито. Като че ли започваше да разбира истинската същност на манастира. Орденът на Сейнт Мер’Абел се славеше не само с благочестиви и смирени монаси, но и с опитните си войни. През осемте години, които бе прекарал, готвейки се да постъпи в манастира, Авелин почти не бе изучавал бойни изкуства, ала предполагаше, че тази част от обучението му тепърва предстои.