Р. Салваторе - Пробуждането на демона

За него тя щеше да бъде преди всичко нежелано губене на време. Единственото, което чувствителният, благороден младеж искаше, бе да служи на своя Бог, дарявайки мир, изцеление и утеха. В очите на Авелин Десбрис нищо на този свят, та дори и най-несметното драконово имане, или пък властта на най-могъщия крал, не можеше да се сравнява с удовлетворението, което един живот, посветен на тези идеали, можеше да му даде.

И ето че сега, когато се намираше зад стените на Сейнт Мер’Абел, най-сетне имаше възможност да го постигне. Това бе неговият шанс.

Или поне така вярваше.

Животът в Дъндалис бързо потече постарому. Дните след завръщането на ловците постепенно прераснаха в седмица, после в две и мисълта за убития гоблин полека-лека бе изместена от далеч по-належащите тревоги покрай настъпващата зима. Тя нямаше да се забави дълго, а имаше още толкова много за вършене — да се прибере последната реколта, да се изсуши и опуши месо, да се закърпят прокъсаните тук-таме колиби, да се почистят огнищата. С всеки изминал ден опасността от гоблиново нападение изглеждаше все по-нереална; с всеки изминал ден все по-малко от възрастните обикаляха селцето, за да се уверят, че наоколо не се навъртат врагове.

И именно в това Елбраян и приятелите му (някои от които едва бяха навършили шест години) виждаха своя шанс. В началото призракът на гоблиновата заплаха държеше родителите им нащрек, ала малко по малко бдителността отстъпи място на тъпа тревога някъде в дълбините на подсъзнанието им. У децата обаче, с тяхното живо въображение и ненаситна жажда за приключения (все още неусмирена от болката на истинска загуба), представата за гоблиново нападение предизвикваше единствено приятна възбуда — ето това беше време, когато героят у всеки от тях можеше да се прояви! Елбраян и другарите му предложиха да патрулират около селото още в деня, в който ловците се завърнаха. Всяка сутрин те отиваха при старейшините на Дъндалис и всяка сутрин срещаха недвусмислен, макар и любезен отказ и получаваха някоя доста по-скучна задача. Дори Елбраян, който съвсем скоро щеше да остави детството зад гърба си, за да бъде приет в света на възрастните, прекара почти цяла седмица в чистене на мръсни комини.

Ала въпреки това той не само не губеше надежда, ами успяваше да поддържа подобно настроение и у приятелите си. Възрастните вече започваха да се уморяват от постоянното патрулиране, като в същото време все повече се убеждаваха, че инцидентът с гоблините е бил просто злощастна случайност — прогонените от тях създания надали биха имали смелостта да припарят до мястото на битката, камо ли пък да проследят човеците чак до селото им, на повече от тридесет мили оттам.

И ето че когато две спокойни седмици отминаха без следа от навъртащи се наоколо врагове (с изключение на един-два празни слуха за забелязани недалеч от селото гоблини, които обаче дори и най-предпазливите жители на Дъндалис отхвърлиха като неверни), Елбраян със задоволство установи, че съпротивата в гласа на баща му бе станала значително по-слаба. Затова, когато една сутрин, вместо да поклати неодобрително глава, Олван начерта в прахта груба скица на околните земи и му посочи къде да застане с другарите си, Елбраян ни най-малко не се учуди.

Изненада се обаче — и то много приятно — когато баща му извади семейния меч — късо, дебело оръжие, осеяно с много резки и доста поръждясало, ала все пак — един от малкото истински мечове в селото.

— Погрижи се всички от отряда ти да са добре въоръжени — най-сериозно заръча Олван. — И се увери, че всички добре познават както ползата, така и опасността от своето оръжие.

Олван прекрасно разбираше, че ако се засмее или по какъвто и да било друг начин покаже, че от стража вече няма смисъл, не само ще засегне сина си, но и ще му отнеме нещо много важно — чувството за значимост, от което момчето така отчаяно се нуждаеше.

— Мислиш ли, че е разумно да даваме оръжия на децата? — попита Шейн Макмайкъл малко по-късно, когато Елбраян изтича при приятелите си. — И изобщо да ги пускаме там сами?

Олван въздъхна и сви рамене:

— Възрастните ни трябват тук — обясни той. — Пък и нали другият отряд е в долината, а ако гоблините наистина дойдат, най-вероятно ще минат именно оттам.

При тези думи бащата на Елбраян отново въздъхна и безпомощността, изписала се по лицето му, силно изненада Шейн, който го знаеше като един от най-хладнокръвните и уверени жители на Дъндалис.