Р. Салваторе - Пробуждането на демона

Авелин се осмели да надникне изпод качулката си и хвърли поглед към неколцината души, наредили се покрай пътя. Майка му Аналиса и баща му Джейсън също бяха сред тях, макар че Аналиса беше болна и най-вероятно нямаше да издържи пътя до Йоманеф, родното им село, разположено на около триста мили оттук. Авелин прекрасно разбираше, че това е последният път, когато вижда майка си, а навярно и баща си. Най-малкото от десет деца, той беше роден сравнително късно, когато и двамата му родители бяха минали четиридесетте. Дори от най-малките от братята и сестрите му го деляха повече от седем години и той така и не бе станал особено близък с никого от тях. Докато поотрасне достатъчно, за да проумее истинския смисъл на думата „семейство“, половината от братята и сестрите му вече бяха напуснали родната къща.

Въпреки всичко детството му бе щастливо, а връзката с родителите му — силна, по-силна може би, отколкото на всеки друг от братята и сестрите му. Особено близък бе станал с майка си, смирена и религиозна жена, която още от най-ранните му години го насърчаваше да тръгне по пътя на вярата.

Авелин побърза да сведе поглед, боейки се от наказанието, което неминуемо щеше да последва, ако го хванеха да надзърта изпод качулката си. Мълвата твърдеше, че послушници на Сейнт Мер’Абел са били изключвани от манастира и за далеч по-дребни провинения. Спомените на Авелин се върнаха назад, към онзи отдавнашен ден, когато за първи път съобщи на Аналиса за решението си да постъпи в Сейнт Мер’Абел — и до днес виждаше радостните сълзи, изпълнили очите й, и усмивката й, нежна и одухотворена. Този образ се бе запечатал здраво в съзнанието му, така здраво, сякаш бе изрисуван на вътрешността на клепачите му и окъпан от магическа светлина. Колко по-млада и жизнена изглеждаше майка му тогава! Последвалите години обаче съвсем не бяха милостиви към нея, болест след болест постепенно изцеждаха силите й, ала тя се държеше, твърдо решена да види този ден. Отминеше ли той обаче, добре разбираше Авелин, Аналиса щеше да рухне, безсилна да се бори със собствената си тленност.

И двамата, майка и син, бяха приели тази мисъл. Аналиса бе постигнала онова, за което мечтаеше, животът й също бе изживян достойно и благочестиво. Да, Авелин щеше да заплаче, когато вестта за смъртта й достигнеше до него зад манастирските стени, ала това щяха да бъдат себични сълзи, сълзи на съжаление към самия себе си, а не за нея — тя, уверен бе младежът, щеше да се е преселила в едно по-добро място.

Тежките порти се отвориха със силен, стържещ звук, който откъсна Авелин от мислите му.

— На драго сърце ли се посвещавате в служба на Бога? — тържествено попита абат Далбърт Маркварт.

— Да! — отвърнаха като един двадесет и петимата послушници.

— Тогава нека Изпитанието докаже вашата готовност! — проехтя гласът на абата.

Един по един, младежите запристъпваха напред, а монотонният им напев отекна с удвоена сила, когато първият от тях достигна наредените покрай пътя монаси, всички стиснали здрави сопи в ръце.

Авелин чу тъпите удари на дървото, чу и неволните стенания, откъснали се от устните на послушниците в началото на редицата. Той се вглъби в себе си и запя още по-силно. Сега чуваше единствено собствения си глас, беше се предал изцяло на вярата си, издигайки я като щит срещу физическата болка. Погълнат напълно от религиозния си унес, той дори не почувства първите удари, а когато най-сетне усети сопите да се стоварват върху гърба му, допирът им му се стори някак далечен и нереален, моментно неудобство, бледнеещо пред вечното блаженство, което го очакваше. Откакто се помнеше, мечтаеше да се посвети на Бога, през целия си живот бе копнял за този ден.

И ето че той най-сетне бе настъпил, този най-чакан от всички ден, неговият ден. Авелин премина Изпитанието, без да издаде нито стон, нито дори въздишка — нищо, освен ритмичния, равномерен напев.

Този подвиг на вярата не убягна от вниманието на абат Маркварт и на останалите монаси, наблюдаващи посвещаването в сан на послушниците от лето Господне осемстотин и шестнадесето. Никой от останалите младежи не можеше да се похвали с подобно постижение, всъщност вече дълги години никой не бе издържал Изпитанието така доблестно.

Тежките каменни порти на Сейнт Мер’Абел се захлопнаха с шумен грохот, който разтърси Аналиса Десбрис от глава до пети. Мъжът и я притисна до гърдите си, разбирайки острата й болка — както физическа, така и душевна.