Р. Салваторе - Духът на демона

Отец Йойона усещаше зараждащата се обсесия, която щеше да донесе единствено гибел на Сейнт Мер-Абел и целия Орден. Но се прибра в стаята си с мисълта, че не може да направи нищо срещу това. Във вечерната си молитва спомена и Авелин Десбрис, молеше за прошка и спасение на грешната му душа, а сетне се отпусна в леглото си с ясното съзнание, че няма да спи добре.

Върховният абат Маркварт също споменаваше Авелин, когато влезе в пищните си покои, четири стаи в средата на масивния приземен етаж на абатството. Обзет от гняв, старецът проклинаше ли, проклинаше, повтаряше името на Авелин редом до имената на най-големите предатели и еретици в историята на Църквата, и отново се закле, че преди сам да се яви пред Божия съд, ще се погрижи изменникът да бъде измъчван до смърт.

Преди това властта му над Сейнт Мер-Абел беше неопетнена, а и бе имал късмета да оглавява Ордена по време на метеоритните дъждове, дали небивал урожай от камъните — най-богатия, вземан някога от Пиманиникуит. Това бе укрепило позициите му и го бе превърнало в един от най-уважаваните абати в историята. Но проклетият Авелин бе опетнил репутацията му, беше го превърнал в първия духовен глава в историята, преживял унижението да изгуби част от светите камъни.

С тези мрачни мисли, нямащи нищо общо със завоевателната армия, нахлула в залива Вси светии, върховният абат Маркварт най-после потъна в сън.

Сънищата му бяха остри като гнева му, изпълнени с бистри и чисти образи на далечна земя, която Маркварт не познаваше. Той видя как Авелин, загрубял и напълнял, крещи заповеди на гоблини и паури. Видя го как поваля великан с блестяща мълния, но не от омраза към злата раса, а заради неподчинение.

И тогава на заден фон се появи крилата фигура на ангел, голям и страшен. Въплъщението на Божия гняв.

И Маркварт разбра.

Нима демонът дактил бе причина за тази война? Не, тази катастрофа бе резултат от нещо по-лошо дори от неговата черна мощ. Истинската сила, ръководеща злото, беше еретикът Авелин!

Върховният абат се изправи рязко в леглото, изпотен и треперещ.

Това бе само сън, напомни си той. Но нямаше ли зрънце истина, скрито зад тези видения? Те дойдоха при уморения старец като откровение, знак, ясен като най-силния камбанен звън. Дълги години той бе обявявал Авелин за източник на всички проблеми, но повече като защитен механизъм, с който прикриваше собствените си грешки. Дълбоко в себе си винаги бе осъзнавал това…

Досега.

Сега разбра, отвъд всяко съмнение, че Авелин наистина е виновен за всичко. Знаеше, че този човек е осквернил всичко свято, покварил е камъните, за да служат на собствената му зловредна цел, и бе работил срещу Църквата и цялото човечество.

Маркварт разбра това и като че най-сетне успя да се изчисти от всякаква вина.

Стана от леглото си, отиде бавно до писалището си и запали лампата. После се отпусна изтощен на стола и разсеяно извади ключ от едно тайно отделение, за да отвори друго — личното му скривалище на камъни: рубин, графит, малахит, серпентин, тигрова лапа, руден камък и най-ценният от всички — хематитът, камъкът на душата. С този тежък сив камък Маркварт можеше да изпраща духа си на много мили и да общува с подчинените си, дори да са отдалечени на половин континент разстояние. Беше използвал камъка, за да се свързва с брата Правда — нелека задача, предвид факта, че Куинтал не бе никак умел в употребата на камъните и едностранното му обучение го бе дарило с трудна за пробиване ментална дисциплина.

Маркварт бе използвал камъка, за да се свърже със свой приятел в Амвой, намиращ се около Масур Делавал и Палмарис, и този негов приятел бе научил истината за неуспешното пътуване на брата Правда.

Колко ценни бяха тия камъни — за монасите от Сейнт Мер-Абел нямаше по-голямо съкровище — и Маркварт не можеше да понесе мисълта, че някой е откраднал част от тях.

Той гледаше шепата камъни пред себе си така, сякаш бяха негови деца, сетне се изправи и примигна учудено, защото сега ги видя поясно отвсякога, сякаш му се бе разкрила велика истина. Съзря силите, скрити във всеки от тях, и установи, че може да ги достигне само с мисъл, почти без никакво усилие. Някои сякаш се сливаха помежду си и старецът разпозна нови и по-могъщи комбинации.

Падна на колене и заплака от радост. Вече бе свободен от тъмната хватка на Авелин, сега разбираше всичко, без никакво съмнение. И с това откровение дойде по-голямото знание, повече разбиране. Това, че Авелин бе най-великият магьосник с камъните в историята на Църквата, винаги го бе тормозило. Ако камъните идеха от Бога, като благословия, как така крадецът Авелин Десбрис бе най-умел с тях?