Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Това е най-неудобната дреха, която съм носила през живота си - обяви тя и изви рамене назад, а гърдите й щръкнаха гордо. Тогава доброто настроение на Лаодика започна да изчезва. Застанала пред нея в глупавата рокля, огнекосата Андромаха приличаше на богиня, а тя се чувстваше неизразимо обикновена.

Отново се ободри, докато пътуваха към летния дворец на майка й, но не много. Хекуба никога не я беше харесвала. Детството на Лаодика бе изпълнено от постоянно мъмрене. Никога не можеше да запомни имената на всички държави из Великата зеленина и дори когато си ги спомнеше, откриваше, че е объркала градовете. Толкова много от тях звучаха еднакво - Меония, Мизия, Микена, Киос и Кос. Накрая всички се оказваха преплетени в ума и. По време на уродите на майка й се паникьосваше и портите на ума й се затваряха, за да не допуснат нищо - дори онова, което знаеше. Креуса и Парис винаги бяха готови с отговорите, също както и Хектор преди тях, или поне така разправяха. Тя не се съмняваше, че странната малка Касандра също кара майка им да се гордее.

Може би сега, когато беше болна, щеше да е по-малко строга. Поне на това се надяваше Лаодика, докато двуколката прекосяваше моста на Скамандър.

- Каква е майка ти? - попита Андромаха.

- Много мила.

- Не, имам предвид как изглежда.

- О, ами висока е и косата й е тъмна. Татко казва, че е била най-красивата жена на света. Все още е много привлекателна. Очите й са сиво-зелени.

- На Тера я възхваляват - каза Андромаха. - Част от зестрата й е изградила Храма на Коня.

- Да. Говорила ни е за него. Много бил голям.

Андромаха се засмя.

- Много голям? Той е колосален, Лаодика. Можеш да го видиш от морето, дори на мили разстояние от Тера. Главата е толкова голяма, че в нея се побира огромна зала, а вътре се срещат петдесет жрици, за да се молят и да принасят жертвоприношения на Посейдон. Очите са широки прозорци. Ако се наведеш, можеш да си представиш, че си птица, толкова високо в небето се издига.

- Звучи… прекрасно - каза Лаодика без настроение.

- Зле ли ти е? - попита Андромаха и се наведе към нея, за да положи ръка на рамото й.

- Не, добре съм. Наистина - отвърна принцесата. Погледна в зелените очи на Андромаха и видя тревогата там. - Просто…

- Проклятието на Хера?

- Да - каза тя, доволна, че това не е пълна лъжа. - Не намираш ли за странно, че точно богиня е прокълнала жените с тези мигове на кървене? По-редно щеше да е, ако беше някой капризен бог.

Андромаха се засмя.

- Ако вярваме на всички истории, боговете мъже със сигурност биха предпочел и жените да са достъпни по всяко време. Може би Хера просто ни е дала малко миг за отдих.

Лаодика видя как раменете на човека, държащ юздите, се превиват, сякаш се опитва да се отдалечи максимално от разговора. Внезапно настроението й се оправи и тя се изкикоти.

- О, Андромаха, наистина имаш невероятен поглед върху нещата.

Тя се настани обратно в седалката си и се загледа напред към стените на Царска радост, а страховете й се стопиха.

Лаодика не бе виждала майка си от няколко месеца и когато Парис ги отведе в градината, не можа да я познае. В плетения стол лежеше крехка и кокалеста белокоса старица. Лицето й беше като маска от пожълтял пергамент, толкова силно опънат около черепа, че сякаш всеки момент щеше да се разкъса. Принцесата остана неподвижна, без да знае как да реагира. В началото си помисли, че и тази жена посещава майка й, но после древното създание проговори:

- Глупаво момиче! Няма ли да дойдеш да целунеш майка си? Или предпочиташ да си стоиш там?

На Лаодика й се зави свят. Устата й пресъхна, а умът й се разбърка точно както по време на онези ужасни уроци.

- Това е Андромаха - успя да каже тя.

Погледът на умиращата царица се отмести от нея. Заля я прилив на облекчение. После Андромаха пристъпи напред и целуна Хекуба по бузата.

- Съжалявам, че те откривам в такова лошо здраве - каза тя.

- Моят син твърди, че ще те харесам - каза студено царицата. - Винаги съм мразела тази похвала. Моментално ме кара да чувствам, че съдбата ми е да не понасям хората. Така че ти ми кажи защо трябва да те харесвам.

Андромаха поклати глава.

- Не, царице Хекуба. Струва ми се, че в Троя всички играят игри. Аз не го правя. Харесвай ме, ако решиш, намрази ме, ако трябва. Слънцето няма да блести по-малко, независимо от избора ти.

- Добър отговор - отвърна царицата. После ярките й очи пронизаха Андромаха. - Чувам, че си стояла на високия парапет с Приам и си отказала да коленичиш.