Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Кой от синовете ти те иска мъртъв?

- Вероятно всичките, ако трябва да съм честен. С изключение на Хектор те са доста жалка сбирщина. Всъщност не вярвам да е знаел кой от принцовете е трябвало да срещне. Пратеникът му е занесъл златото в Милет и го е поканил в Троя. Трябвало е неизвестният принц да го посрещне тук. За съжаление го хванахме твърде рано. Имаме обаче пратеника и той се оказва много смел човек. Изобщо не съм сигурен, че ще го пречупим.

- Знаем ли как изглежда Карпофорус? - попита Хеликаон.

- Около четиридесетгодишен е, среден на ръст и слаб. Понякога е брадат, друг път не. Това едва ли ти е от голяма помощ - отвърна Приам.

- Не. Научи ли кой го е наел да убие баща ми?

- Не. Очевидно не е станало чрез посредник. Някой е отишъл право при Карпофорус. Трябва да си предпазлив, Еней. И внимавай на кого се доверяваш.

- Около мен има само лоялни хора.

- Лоялността е стока - изсмя се Приам. - А на Агамемнон не му липсва злато.

Хеликаон се ядоса.

- Проклятието ти е, че вярваш, че всичко си има цена - каза му той.

Приам се усмихна.

- А твоята слабост е във вярата ти, че няма.

ЗА ЦАРИЦА ХЕКУБА ДНИТЕ СТАВАХА все по странни. Статуите, които ограждаха градинската пътека, често й се усмихваха, а вчера в небето видя крилатия кон Пегас, летящ на запад. Трудно й беше да осмисли тези картини. Опиатите бяха силни и статуите не се усмихваха. Пегас и отне повече време. Накрая реши, че вероятно е видяла ято чайки. От друга страна й беше по-приятно да си мисли, че смъртта й е дала по-добро зрение и може би, в крайна сметка, наистина е видяла белия кон, летящ обратно към Олимп.

Гърбът я болеше, но нямаше сили да извърти обърнатата възглавница в по-удобна позиция. От морето се разнесе лек бриз и Хекуба въздъхна. Винаги бе обичала морето, особено в Залива на Херкулес. От градината, разположена на високата скала, можеше да погледне към Великата зеленина и само с едно обръщане на глава да обхване с поглед блестящия Скамандър и златните стени на Троя на четири мили разстояние.

Летният дворец Царска радост беше любимото и място и тя смяташе за редно да умре тук. Приам го бе построил за нея, когато и двамата бяха млади, когато животът изглеждаше безкраен, а любовта - вечна. В стомаха й се надигна болка, но беше слуха и пулсираща, а не остра и яростна, както само допреди няколко седмици.

На около двадесетина крачки от нея младият принц Парис седеше на сянка и разглеждаше някакви египетски папируси. Хекуба се усмихна, докато наблюдаваше сериозното му изражение и пълната му концентрация. Той още не бе навършил двадесет и пет, но вече губеше косата си, също като брат си Политес. Слаб и ученолюбив, Парис никога не бе харесвал типично мъжките забавления, които баща му обичаше толкова много. Не яздеше, освен, за да отиде от едно място на друго. Нямаше опит с меча или лъка. Ентусиазираше се само от ученето. Обичаше да рисува растения и цветя, а като момче бе прекарал много щастливи следобеди в разглеждане на вътрешността на стебла на растения и изучаване на листа. Приам скоро се отегчи от момчето. Но пък Приам рано или късно се отегчаваше от всеки.

Царицата усети тъга.

В този миг Парис погледна към нея. На лицето му се появи тревога. Остави свитъка и стана.

- Нека преместя тази възглавница, майко - каза той и й помогна да се надигне, а после оправи постелята под нея. Хекуба легна отново с щастлива усмивка.

- Благодаря ти, сине.

- Ще ти донеса вода.

Тя го гледаше, докато се отдалечава. Движенията му не бяха плавни като тези на Хектор и раменете му вече бяха прегърбени от твърде много часове, прекарани над свитъците. Имаше време, когато и тя бе разочарована от Парис, но сега беше благодарна за добротата му и състраданието, което изпитваше към нея.

“Отгледах добри синове!”, - каза си.

После болката започна да се усилва и царицата извади стъкленица от кесията на колана си. Бързо счупи восъчния печат и я надигна с трепереща ръка към устните си. Вкусът бе горчив, но само след миг болката започна да отслабва и тя задряма.

Сънува малката Касандра, преживявайки отново деня, когато тригодишната й дъщеря пострада от мозъчния огън. Жреците до един казаха, че детето ще умре, но това не стана. Повечето на нейната възраст не преживяваха болестта, но Касандра беше силна и се вкопчи в живота по време на десетте дни, докато треската разтърсваше малкото й телце.

Когато болестта отмина, радостта на Хекуба не бе дълготрайна. Щастливата засмяна Касандра бе заменена от тихо и странно дете, което твърдеше, че чува гласове и понякога говореше неразбираеми думи. Сега, на единадесет, тя беше потайна и неразговорлива, избягваше хора и странеше от ласки, дори от майчини ласки.