Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Една ръка нежно докосна рамото й. Хекуба отвори очи. Слънцето грееше ярко и лицето над нея бе само сянка.

- Ах, Приам, все пак дойде да ме видиш - каза тя и се оживи. - Знаех, че ще дойдеш.

- Не, майко. Аз съм, Парис. Донесох водата ти.

- Водата ми. Да. Разбира се. - Тя отпи, а после се излегна отново в плетения стол. - Къде е сестра ти?

- Плува в залива с делфините. Не е редно да го прави. Те са големи създания и може да я наранят.

- Делфините няма да й посегнат, Парис. И тя обича да плува. Мисля, че само във водата е щастлива.

Хекуба погледна обратно към река Скамандър. Един кентавър бе застанал на задните си крака сред равнината. Царицата примигна и се опита да се концентрира. Кентаврите носеха късмет. Наполовина хора и наполовина коне, те винаги бяха свързани с дарове. Може би идва, за да ме излекува, помисли си тя.

- Виждам ездач, майко - каза Парис.

- Ездач? Да. Познаваш ли го?

- Не. Има дълга тъмна коса. Може да е Диос.

Тя поклати глава.

- И той, като баща си, няма време за стари умиращи жени. - Хекуба заслони очи с ръка. - Язди добре - каза, макар и все още да виждаше кентавъра.

Когато конникът се приближи, Парис го позна.

- Това е Еней, майко. Не знаех, че е в Троя.

- Това е защото прекарваш цялото си време над свитъците и пергаментите. Иди го посрещни. И не забравяй, че той не обича името Еней. Предпочита да го наричат Хеликаон.

- Да, ще запомня. А ти трябва да не забравяш, че имаш и други гости, чакащи аудиенция. Лаодика е тук с бъдещата невяста на Хектор. Чакат те цяла сутрин.

- Казах ти, че не съм в настроение да говоря с млади момичета - отвърна царицата.

Парис се засмя.

- Мисля, че ще харесаш Андромаха, майко. Тя е точно такава жена, каквато ти би избрала за Хектор.

- В какъв смисъл?

- Не, не! Трябва сама да я видиш. И ще е много грубо да приемеш Хеликаон, а да отхвърлиш собствената си дъщеря и годеницата на наследника.

- Аз умирам и не възнамерявам да си губя съня заради някакви глупави правила на учтивостта.

Лицето на младежа посърна и тя видя как се бори да удържи сълзите.

- О, Парис - каза бързо и протегна ръка да погали бузата му. - Не бъди толкова мекушав.

- Не искам да мисля за… нали знаеш… как няма да си с мен.

- Ти си мило момче. Ще видя гостите си. Накарай слугите да донесат столове за тях и нещо за освежаване.

Той вдигна дланта й до устните си и я целуна.

- Когато си изморена и искаш да си тръгнат, само ми дай знак. Кажи… поръчай медена смокиня или нещо такова.

Хекуба се разсмя.

- Нямам нужда от знаци, Парис. Когато се изморя, ще им кажа да си вървят. А сега иди и предай на Касандра да дойде при нас.

- Но майко, знаеш, че тя никога не прави нещо, което съм поискал от нея. Носи й наслада да ми отказва. Мисля, че ме мрази.

- Да, може да бъде много своенравна - съгласи се Хекуба. - Добре. Помоли Хеликаон да я доведе. Той умее да се погажда с нея.

Скалната пътека беше стръмна и коварна, покрита със сипеи, които непрекъснато се движеха под сандалите му. Хеликаон се отпусна внимателно на плажа, а после се загледа към вълните, докато не видя тъмната глава на Касандра, подаваща се до лъскавите сиви тела на два делфина. Слънцето се издигаше високо в яркосиньото небе. Момичето го видя и му помаха. Той отвърна на поздрава, а после отиде до една скала и седна.

Срещата с Приам го бе разтревожила. Царят беше арогантен и Хеликаон никога не го бе харесвал. Но беше и опитен. Вярваше, че Микена се готви да нахлуе някъде на изток с цялата си сила, а аргументите му бяха убедителни. Народ, който живееше заради войната, винаги търсеше нови местности за завладяване и плячкосване. А изтокът бе примамваща награда. Хетите водеха няколко войни едновременно. Битките с ашурийците, еламитите и каситите бяха изсмукали силите им, а сега и египетското нашествие във Финикия допълнително намаляваше ресурсите им.

Откъм морето повя освежаващ ветрец и Хеликаон пое дълбоко дъх, вкусвайки солта във въздуха. Касандра още плуваше, но той не я извика. В щастливите дни, които бе прекарал с Хектор, тя често оста ваше да спи при тях и той се бе научил, че принцесата не е дете, което обича заповедите.

Затова сега просто я чакаше в тишината под слънцето. След малко видя, че Касандра плува обратно към брега. Тя излезе от водата, вдигна туниката си от скалата, на която я бе проспала, и се облече. После дотича по пясъка до мястото, където стоеше Хеликаон. Касандра беше слаба и дребна, с деликатно лице и тънки кости и един ден щеше да се превърне в много красива жена. Дългата и тъмна коса бе гъста и буйна, а очите - приятна смес от сиво и синьо.