Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Делфините са разтревожени - каза тя. - Морето се променя.

- Променя ли се?

- Става по-топло. Това не им харесва.

Той почти бе забравил колко особено е детето и как невинаги може да разграничи измислицата от реалността. Понякога нощем тя бродеше из градините и сякаш си говореше със стари приятели, въпреки че с нея нямаше никой.

- Радвам се да те видя отново, Касандра.

- Защо?

Очите й бяха широко отворени и въпросът бе зададен напълно невинно.

- Защото си ми приятелка, а аз винаги се радвам да видя приятели.

Тя седна на камъка до него и сви колене пред себе си. Подпря се с лакти на тях и се загледа в морето.

- Големият е Кавала - каза му, сочейки към делфините. - Онова там е жена му Вора. Заедно са вече от пет миграции. Не знам колко време е това. Мислиш ли, че е много?

- Нямам представа - отвърна той. - Майка ти има гости. Чудеше се дали няма да искаш да ги видиш.

- Не обичам гости - каза момичето и разтърси дългата си черна коса. Захвърчаха капки вода.

- И аз съм гост - отбеляза Хеликаон.

Касандра кимна, както винаги със сериозно изражение.

- Да, предполагам, че си. Значи греша, Хеликаон, защото теб те харесвам. Кои са другите?

- Лаодика и годеницата на Хектор, Андромаха.

- Тя стреля с лък - каза Касандра. - И е много опитна.

- Андромаха?

- Да.

- Не знаех това.

- Майка ми ще умре скоро. - Думите бяха изговорени без чувство, студени и отчуждени.

Той насили гласа си да остане спокоен. При всеки друг подобно изказване щеше да го вбеси, но Касандра не можеше да бъде съдена според общоприетите правила.

- Това не те ли натъжава?

- Защо трябва да ме натъжава?

- Не я ли обичаш?

- Естествено, че я обичам. Тя е най-добрият ми приятел. Мама, ти и Хектор. Обичам и трима ви.

- Но когато умре, няма да можеш да я видиш повече, нито да я прегърнеш.

- Естествено, че ще мога, глупчо! Нали някога и аз ще умра. Хеликаон се умълча. Морето бе спокойно и красиво, а тук, в тишината на Залива на Херкулес, имаше чувството, че целият свят е мирен и спокоен.

- Преди сънувах, че ще се ожениш за мен - каза Касандра. - Когато бях малка. Преди да започна да разбирам. Мислех, че ще е чудесно да живея с теб в дворец.

Той се засмя.

- Доколкото си спомням, тогава искаше да се омъжиш и за Хектор.

- Да - отвърна тя. - И това щеше да е много хубаво. Египетските братя и сестри се женят, ако не знаеш.

- Но се отказа от мен - каза той с усмивка. - Защото си ме чула да хъркам, нали?

- Ти не хъркаш, Хеликаон. Спиш по гръб с разперени ръце. Преди стоях и те гледах. И слушах сънищата ти. Винаги бяха плашещи.

- Как слушаш сънища?

- Не зная. Просто го правя. Обичам този залив. Много е спокоен.

- А тогава ще ми кажеш и защо реши да не се омъжваш за мен?

- Никога няма да се о мъжа. Съдбата ми е друга.

- След няколко години ще си промениш решението. Когато пораснеш. Сега си само на единадесет. Обзалагам се, че докато станеш на моята възраст, светът ще ти се струва много различен.

- На всички ще се струва различен - отвърна Касандра. - Но аз ще съм мъртва преди това и ще бъда с майка си.

Хеликаон потрепери.

- Не казвай това! Децата не бива да говорят за смъртта толкова спокойно.

Сивите й очи се вгледаха в неговите и той видя тъгата в тях.

- Ще стоя върху камък, високо в небето, и трима царе ще са там с мен. И ще ви виждам далече долу. Камъкът ще ме отведе до звездите. Ще бъде велико пътешествие.

Хеликаон се изправи.

- Трябва да вървя при майка ти. Тя ще се радва, ако дойдеш с мен.

- Тогава ще я зарадвам - каза Касандра.

Обърна се и погледна залива.

- Ще дойдат точно тук - прошепна. - Точно както Херкулес. Само че този път корабите им ще изпълнят залива. Докъдето поглед стига, до края на хоризонта. И на този плаж ще има кръв и смърт.

За Лаодика следобедът бе изпълнен с неотслабваща мъка. А беше започнал така добре. Смееше се и се шегуваше с Андромаха в покоите й, гледащи към северните равнини. Новата й приятелка опитваше различни шапки и дрехи, дадени на Лаодика от чуждоземни посланици. Повечето от тях бяха абсурдни и показваха колко глупави и примитивни са хората от други народи: дървена шапка от Фригия със закрепен за нея воал, който беше толкова тежък, че всяка жена, която го носеше, щеше да е наполовина сляпа; висока конична шапка от Вавилон, направена от ковани сребърни пръстени, която се крепеше в опасно равновесие на главата, задържана само от един каиш под брадичката. Двете с Андромаха лудуваха из покоите, заливайки се от смях. По едно време Андромаха си сложи тежка рокля от Крит, избродирана със златни нишки. Беше оформена така, че гърдите й да са открити, а един костен корсет задържаше кръста й, подчертавайки извивките на тялото.