Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Завиждам ти. Ще ми се да бях видяла как горят онези микенци. Всички до един са безсърдечни псета. Никога не съм срещала микенец, който да харесам… или на когото да се доверя.

- Кажи на майка ми за маскировката - намеси се Лаодика. - Една от слугините ми го е чула от моряците.

- Маскировка? - повтори Хекуба и се намръщи.

- За да избяга от убийците на скалата - обясни принцесата. - Много е хитро. Кажи й, Хеликаон.

- Нищо особено. Знаех, че ме чакат, Затова подкупих един от стражите на Кигон и заех бронята му. Нищо драматично, боя се. Просто минах край микенците. - Той внезапно се изсмя. - Един от тях дори ме повика да ме пита дали съм виждал Хеликаон.

- Бил си облечен като страж? - попита Андромаха. - А случайно да изгуби единия си сандал на плажа?

- Да. Скъса ми се каиш. Странно е, че попита.

- Не, просто те видях.

Лаодика погледна към приятелката си. Лицето й беше много бледо и за пръв път, откак я познаваше, Андромаха изглеждаше напрегната и притеснена.

- Сандалът беше евтин - обясни Хеликаон.

- Кажи ми за кораба - настоя Хекуба. - Винаги съм обичала истории за кораби.

Лаодика мълчаливо заслуша, докато Хеликаон говореше за „Ксантос” и Лудия от Милет, който го бе построил. Говореше за способността на галерата да плава и в лошо време и как танцува по вълните като царица на морето. Описа им бурята и как корабът я беше преодолял. На принцесата й беше трудно да повярва. Мечтаеше си да отплава далеч от Троя и да живее на зелен остров, където никой никога няма да я нарича глупаво момиче или да я кара да рецитира имената на земи, които никога нямаше да посети.

Привечер Хекуба се оплака, че е уморена и извика двама слуги да я отнесат обратно в къщата. Хеликаон си тръгна скоро след това. Намерението му беше да отплава за Дардания още на същия ден, но сега трябваше да изчака зората. Той целуна Лаодика и отново я прегърна.

- Тя не иска да бъде жестока - каза и тихо.

„О да, иска”, помисли си Лаодика, но каза:

- Сигурна съм, че си прав, Хеликаон.

Той коленичи до Касандра.

- А от теб ще получа ли прегръдка, моя малка приятелко?

- Не.

- Много добре. - Той започна да се изправя.

- Промених си решението - каза тя горделиво. - Ще ти позволя да ме прегърнеш, защото това ще те направи щастлив.

- Колко благородно от твоя страна.

Касандра обви тъничките си ръчички около врата му и го прегърна силно. Той я целуна по бузата.

- Приятелите трябва винаги да се прегръщат - добави той след малко. После се изправи и се обърна към Андромаха.

- Радвам се, че отново те видях - каза й. Лаодика очакваше да прегърне и невястата на Хектор, но той не го направи. Двамата само се гледаха. Обикновено суровото лице на Андромаха сега се бе смекчило и по бузите и имаше руменина.

- Ще дойдеш ли за сватбата?

- Едва ли. Но ви желая много щастие. Винаги съм знаел, че Хектор е късметлия, но вече съм сигурен, че боговете са го благословили.

- Но мен дали са благословили? - попита тя меко.

- Надявам се… с цялото си сърце.

- Нея ще я прегърнеш ли? - попита Касандра. - Би трябвало.

Хеликаон изглеждаше несигурен, но Андромаха пристъпи напред.

- Мисля, че трябва да бъдем приятели - каза тя.

- Винаги ще бъдем. Кълна ти се.

Той я придърпа към себе си.

Внезапен хлад прониза стомаха на Лаодика, докато ги гледаше. Тя видя как очите на Хеликаон се затварят и го чу да въздиша. Обзе я тъга. Вече няколко години се надяваше, че баща й може да организира съюз между нея и него. Знаеше, че той не я обича, но вярваше, че ако подобна връзка се осъществи, е в състояние да го направи щастлив. Когато чу, че е отказал да се ожени за красивата Креуса, се възрадва неимоверно. Беше казал на Приам, че ще се ожени само по любов. Лаодика се надяваше, че един ден може да се влюби в нея. Тази надежда й даваше сила в самотните нощи. И сега угасна. Нея Хеликаон никога не бе държал по подобен начин.

И в този миг тя си даде сметка, че никога няма и да го направи.

“Никога няма да познаеш любовта!”, прошепна тъмният страх в сърцето й.

Андромаха се отдръпна от прегръдката. Беше изчервена и сякаш краката не я държаха. Бързо се отдели от Хеликаон, а после коленичи до дребната Касандра.

- Можем ли да бъдем приятелки и с теб?

- Още не - отвърна детето. - Сега отново ще поплувам. Делфините ме чакат.

КАРПОФОРУС СТОЕШЕ НА ПОКРИВА И ГЛЕДАШЕ с тревога към високия дворец от другата страна на Скамандър. Тази вечер по залез-слънце щеше да започне пирът на Деметра, богинята на зърното. Всички щяха да благодарят за лятната реколта. Щеше да има силни напитки, отбрани вина, подноси с храна и огромни огньове. Хората щяха да танцуват и да пеят, и да забравят грижите си поне за един ден. След девет месеца, с писъци и плач на света щяха да се появят стотици бебета. Карпофорус мразеше пировете.