Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

През целия си живот Карпофорус беше живял сам, собствената му компания му стигаше. И нещо повече, определено не обичаше да се намира в тълпата. Мислеше си, че пътуването на борда на „Ксантос” ще е напрегнато и неприятно. Вместо това откри някакъв нов мир. Ониакус дори го прегърна на плажа предния ден, след като му каза, че напуска екипажа. Усещането беше особено. По-късно се опита да си спомни последния път, когато някой го бе прегръщал, и не можа. Предполагаше, че майка му трябва да го е правила в някакъв момент, но колкото и да се мъчеше, не можеше да се сети и за едно докосване от нейна страна.

- Ще ни липсваш, Атал - каза му Ониакус. - Зная, че Златния има много високо мнение за теб. Много ще се разочарова, като научи, че вече не си с нас.

Подобна раздяла бе непозната територия за убиеца. С удивление откри, че след малко ще се разплаче. Но тъй като не знаеше какво да отвърне, той просто прибра надницата си в кесията и си тръгна.

Прекара нощта в дрямка под една арка в близост до дворцовия вход и се събуди с идването на зората, за да намери Хеликаон.

Под покрива чу смеха на играещи си деца. Отпусна се и погледна надолу. Пет момчета играеха с топка, направена от старо въже. После видя още едно дете, застанало встрани от другите. Слабо и кокалесто, с тъжно лице.

“Недей просто да стоиш там, помисли Карпофорус. Иди и се присъедини към тях. Не се отделяй. Спечели си приятели.” Но момчето просто седеше и гледаше. Убиецът се натъжи. Мина му през ум да слезе и да поговори с детето, но не можеше. “Какво бих могъл да му кажа, запита се. И защо да ме слуша?” После едно от другите момчета - слаб младеж с дълга кестенява коса - остави групата и седна до по-малкото дете. Обви ръка около рамото му. Малчуганът се усмихна. По-високото момче го изправи на крака и го поведе към останалите.

Карпофорус усети прилив на благодарност. С удоволствие ги гледаше как си играят, докато не стана време да се прибират по домовете си. Малкото момче се смееше.

- Кой знае какъв можеш да станеш сега? - прошепна убиецът.

И тогава тъгата се върна.

Когато светлината започна да се оттича от небето, той видя конник, яздещ по моста на Скамандър. Беше твърде тъмно, за да различи чертите му, но веднага позна стила на езда на Хеликаон - една ръка, хванала юздите, а другата, поставена на бедрото.

Карпофорус не откъсна очи от него, докато той върна коня и поговори малко с коняря, а после влезе в двореца. Малко по-късно, вече облечен в тъмна кожена туника и с два бронзови меча, препасани на кръста му, той излезе на улицата и тръгна към плажа.

Убиецът пъхна кинжала в ръкава си, слезе от покрива и тръгна след него.

Докато вървеше към пристанището, Хеликаон мислеше за Андромаха. Още можеше да почувства топлината на тялото й, притиснато към неговото в прегръдка, и си спомняше как миризмата на косата й го изпълваше с копнеж. Искаше му се да бе отплавал от Троя по-рано и да не бе посещавал умиращата Хекуба.

Погледна към небето и снижаващите се облаци на запад, чудейки се дали е разгневил Афродита, богинята на любовта. Може би и беше принесъл по-малко жертви, отколкото на останалите богове. Не му беше трудно да долови иронията в ставащото. Бе отказал да се ожени, освен по любов, и сега срещаше жената на мечтите и сърцето си, която щеше да се омъжи за друг. И по-лошо - за най-добрия му приятел.

Сега не е време да мислиш за това, предупреди се той, като сенките се удължаваха по улиците на Троя.

Минаваше през тълпите от ярко облечени троянци, препълващи пазарите в търсене на най-добрите сделки от търговците, който нямаха търпение да приберат стоките си за през нощта. Една курва му се усмихна и хвана тежките си гърди облизвайки боядисани устни. Той поклати глава и интересът и усмивката й се стопиха.

Когато изостави хората зад гърба си, започна да се движи по-предпазливо към плажа. Микенските шпиони щяха да знаят, че това е последният му ден в Троя. Със сигурност бяха наясно, че ще отпътува с идването на зората. Ако планираха ново нападение, трябваше да го направят сега, преди да се е върнал в „Ксантос”.

Духаше свеж западен бриз и паднаха няколко капки дъжд. Хеликаон огледа сградите напред. Приближаваше тясна уличка, която водеше към широкия площад около Храма на Хермес - бога на пътешествениците. Там щеше да има много народ - моряци, носещи дарове за попътен вятър, както и други хора, готвещи се за пътуване, който щяха да молят за благословил.

Идеално място за засада на самотен човек, който вече вижда кораба си.