Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Войникът се усмихна горчиво.

- О, достатъчно дълго съм в града, за да зная защо - отвърна той. - Ти разливаш кръвта им сред Великата зеленина.

Хеликаон се върна при хората си. Слуги с носилки отнесоха тримата тежко ранени моряци към Дома на змиите, а другите слязоха с помощ на плажа, където ги чакаше лечителят Макаон. Свалиха и петте трупа, а после ги положиха на пясъка до „Ксантос”. Хеликаон коленичи до всяко от телата и постави сребърни монети на устата им.

- Защо правиш това? - попита Гершом.

Дарданецът се изправи.

- Дар за Харон, Лодкаря. Всички духове трябва да пресекат Черната река, за да стигнат до полетата на Елисея. Той ги прекарва през нея.

- И ти вярваш в това?

Хеликаон сви рамене.

- Не зная. Но даровете са и почит към мъртвите и символ на смелостта им.

Един висок среброкос мъж, на чието наметало бе избродиран конят на Дома на Приам, се приближи и се поклони.

- Господарю Еней, идвам по поръчка на царя и нося лоши новини.

- Да не би Приам да е зле?

- Не, господарю. Новините са от Дардания.

- Тогава говори, човече.

Пратеникът се поколеба, а после пое дълбоко дъх. Не посмя да срещне погледа на Хеликаон.

- До нас достигна вест, че микенски пирати са нахлули в цитаделата на Дарданос под прикритието на нощта. Той отново замълча за миг, после продължи. - Не е било нападение за плячка, а мисия за убийство.

Хеликаон застина.

- Мен ли са търсели?

- Не, господарю. Преследвали са малкия цар.

Сърцето му се смрази от страх.

- Кажи ми, че не са го открили.

- Съжалявам, господарю. Убили са Диомед, а после са изнасилили и пронизали майка му. Тя е още жива, но се опасявам, че не за дълго.

Неколцина мъже се бяха събрали наоколо. Никой не проговори. Хеликаон се опита да си възвърне самоконтрола. Затвори очи. Но всичко, което виждаше, беше яркото усмихнато лице на Диомед и слънцето, блестящо в златната му коса. Тишината се проточи.

- Пиратите са били отблъснати, господарю, но повечето са успели да достигнат плажа и чакащите ги кораби.

- Как е умряло момчето?

- Напоили са дрехите му с масло, подпалили са го и са го хвърлили от скалата. Дрехите на царицата също са били напоени с масло, но генерал Павсаний и мъжете му са успели да стигнат до нея. Микенците не са имали време да я подпалят и затова, предполагам, са я пронизали. Никой не знае кой е водел нападението, освен че е бил млад войн с бяла коса.

Хеликаон се отдръпна встрани от пратеника и смълчания си екипаж и се загледа в морето. Ониакус дойде при него.

- Какви са заповедите ти, царю? - попита той тихо.

- Отплаваме тази нощ. Отиваме си у дома, в Дарданос.

АСИРИЕЦЪТ Хабусас седеше на върха на скалата я гледаше към морето. На североизток високият планински остров Самотраки бе окъпан от слънцето, но тук, на малкия Питрос, тежки облаци хвърляха тъмни сенки по скалите и земята под тях. Морето долу бе развълнувано и свирепите ветрове блъскаха вълните. Хабусас вдигна чашата с вино към устните си и отпи. Беше евтино и кисело, но това не го правеше по-малко утоляващо жаждата. Зад гърба си чуваше смеха на децата си - трите момчета се гонеха с дълги пръчки в ръце. Мечове наужким - за войни наужким. “Един ден, мислеше си той гордо, ще плават с мен и мечовете ще са истински.”

Сезонът беше добър и набезите - успешни. Коланос им спечели много победи и Хабусас се върна на зимния остров с огромен чувал плячка. Имаше златни гривни, сребърни брошки и лапис лазули, пръстени с халцедон и смарагди. Да, чудесен сезон… ако се изключеше ужасът в Залива на сините сови. Мнозина добри мъже умряха в онзи ден, изпепелени до кости.

И все пак те си отмъстиха с атаката на Дарданос. Хабусас си спомни удоволствието от това да гледа как младия цар, обгърнат в пламъци, пада с писъци от скалата. Още по-приятно му стана при спомена за царицата. Сексът винаги го радваше, но удоволствието бе неимоверно по-голямо, когато не беше доброволен и жената молеше да я пощадят.

А как само се молеше тогава!

Хабусас присви очи. В далечината на изток се виждаха четири галери, чиито гребла пореха целеустремено вълните. “И по-добре”, помисли си той, защото падаше мрак, а никой не би искал да остане в морето през нощта. Чудеше се защо изобщо са излезли в това опасно време. Сезонът сигурно бе протекъл лошо за тях и капитаните им бяха отчаяни за плячка.

Хабусас се надяваше да са извадили късмет, защото част от богатствата им щяха да дойдат при него. Той притежаваше всички курви на Питрос. Изпълни го огромно удовлетворение. Имаше трима прекрасни сина, жена, която го обичаше, и все по-голямо богатство. В действителност тези чужди богове го бяха благословили. Така и трябваше, мислеше той. Преди всяко пътуване им принасяше жертви - бикове за Зевс, Хера, Посейдон и Арес, агнета за Деметра, Атина, Артемида и Афродита, кози за Хефест, Хермес и Хадес. Дори и по-низшите божества получаваха дарове, защото не искаше Мойрите да го погледнат с лошо око. Хабусас беше много набожен и те го възнаграждаваха.