Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Много добре. Коланос ли подпали брат ми и го хвърли от скалата?

- Не. Той само даде заповедта.

- Кой го направи?

Хабусас се надигна на крака.

- Ще ти кажа, ако обещаеш да не убиваш семейството ми.

- Само ако повярвам на думите ти.

Асириецът се изпъна до пълната си височина.

- Аз подпалих момчето. Да, и аз изнасилих царицата. Писъците и на двамата ми доставила удоволствие и ми се иска да можех да живея достатъчно дълго, за да се изпикая върху прахта ти.

Хеликаон остана неподвижен и Хабусас видя едно мускулче по челюстта му да трепери. Надяваше се, че ще бъде достатъчно разярен, за да го убие с един удар в гърлото. Но нямаше късмет. Хеликаон отстъпи и прибра меча си.

- Сега ще ме изгориш ли, копеле?

- Не. Ти няма да гориш.

Дарданецът се обърна и извика двама войници. Те изблъскаха Хабусас обратно към портите на укреплението. Срязаха въжето, с което бе вързан. Той веднага вдигна ръце и събори единия войник. Другият го удари по главата с дръжката на копието си. Отслабнал от загубата на кръв, Хабусас залитна. Втори удар го запрати в безсъзнание на земята.

Събуди го изпепеляваща болка, която започваше от китките и стъпалата му, за да продължи в ръцете и краката. Той отвори очи и извика. Беше разпънат и закован за дървените порти. От прободните рани капеше кръв и той усещаше как медните шипове стържат по костите му. Опита се да изпъне крака, за да отслаби напрежението от осакатените си ръце. Заля го агонизираща болка и той изкрещя. Стъпалата му бяха изкривени неестествено и осъзна, че и те са заковани за портите.

Видя, че пред него стои Хеликаон. Всички други войници бяха изчезнали.

- Виждаш ли корабите? - попита дарданецът.

- Виж… виждам ги…

- Утре призори всички жени и деца на този остров ще бъдат там, за да станат роби. Но няма да търся семейството ти, нито ще им отмъщавам. Те ще живеят.

И с тези думи той си тръгна. Надигна се вятър и нежно разлюля дървената порта. Хабусас изстена, когато гвоздеите разкъсаха плътта му. Въртенето на вратата му позволи да види, че някой е преместил телата на хората му. Бяха извлечени до къщите наблизо и заковани за врати и огради. Някой бяха окачени и направо по стените, а други висяха от въжета, провесени от горните прозорци.

После видя тялото на сина си, положено на земята със скръстени на корема ръце. Главата му беше килната на една страна. На ярката лунна светлина Хабусас видя блясъка на блестящ метал по устните на момчето. Някой бе поставил сребърна монета там, за да плати на Лодкаря.

Дори през мъглата на болката Хабусас беше благодарен за това.

Изкривените му крака започнаха да се схващат и това доведе до спазми и нови вълни от агония. Тежестта на тялото изпълваше китките му с огън. Хабусас изкрещя. Опита се да забрави болката. Колко ли време ще ми отнеме да умра, зачуди се той.

По някое време тази нощ? Утре? Или ще изминат дни? Дали лешоядите щяха да се хранят с него, докато още се гърчи? Щеше ли да е принуден да гледа как дивите кучета пируват с плътта на сина му?

После забеляза движение отдясно. Хеликаон се връщаше по открития бряг с меч в ръка.

- Аз не съм Коланос! - каза той.

Мечът изсвистя и прониза сърцето на Хабусас.

И болката се стопи.

ЕСЕННИТЕ МЕСЕЦИ СЕ ВЛАЧЕХА ВБЕСЯВАЩО БАВНО. Мрачните вечно сиви облаци, редуващи се със свирепи бури, успяха да притъпят дори огнения дух на Андромаха. Тя се опитваше да запълва времето си с приятни занимания, но за жените в двореца имаше малко възможности за забавление. Не им се позволяваше да яздят коне или да посещават вечерните събития в града. Нямаше тържества или събирания за песни и танци. С всеки изминал ден Тера й липсваше все повече и повече и тя мечтаете за дивата свобода там.

За известно време скуката й се разсея от пристигането на нова временна нощна слугиня - тракийско момиче на име Алезия. Тя проявяваше желание и бе изпълнителна, но близостта на тялото й в широкото легло само напомняше на Андромаха колко и липсва Калиопа. Когато Алезия се върна към обичайните си задължения, принцесата не почувства липсата й, нито се опита да съблазни заместничката й.

Точно преди края на годината Андромаха се сдоби с фригийски лък от Долния пазар. Оръжието беше чудесно изработено и доста трудно за опъване, така че дори тя успя да го овладее бавно. Беше хитро направен от няколко слоя гъвкава кост и дърво и с него й продадоха защитна гривна от полирана черна кожа.