Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Силата на чувствата му го шокираше. Вола беше добър приятел и верен спътник, но Хеликаон не бе осъзнавал в каква огромна степен е започнал да разчита на стабилността и предаността му. През целия си живот принцът се беше страхувал от интимност, от това да допусне хората близо до себе си и да сподели с тях мислите, мечтите и страховете си. Зидантас никога не разпитваше, никога не го притискаше, за да разбере как се чувства. Зидантас му носеше сигурност.

Някога Одисей му бе казал, че никой не може да се скрие от страховете си, а трябва да излезе от скривалището си и да ги посрещне лице в лице. Не можеше да остане като цар, затворен в крепостта си. Хеликаон го разбираше. И това разбиране го беше превърнало в Златния, принца на морето.

Но той си даваше сметка, че само част от него е отплавала. Крепостта все още се издигаше в ума му и душата му оставите затворена в нея.

Какво беше казал старият гребец Спирос за децата, преживели трагедия? Че сърцата им остават белязани. Хеликаон разбираше и това. Когато бе малък, сърцето му беше отворено. После майка му, облечена в златно синя рокля и с разкошна диадема на челото, се хвърли от скалата. Малкото момче вярваше, че тя ще отлети на Олимп и с тих ужас видя как тялото й се разби в камъните долу. После баща му го завлече до брега, за да види унищожената й красота и разкъсаното й лице с едно извадено око. Думите на царя оставаха като белег в сърцето му: „Ето я, глупавата кучка. Не е богиня. Просто труп, който да нахрани чайките.”

За известно време раненото сърце на детето остана открито и то търсеше утеха от Анхиз. Но когато говореше за чувствата си, му казваха да мълчи и му се караха за слабостта му. В началото му се присмиваха, после спряха да му обръщат внимание. Слугините, които се отнасяха към него с нежност и обич, бяха обвинени, че подхранват слабостта му, и ги смениха със студени и жестоки вещици, които нямаха търпение да се занимават с едно тъгуващо дете. Накрая той се научи да крие чувствата си.

Години по-късно, под наставленията на Одисей, Хеликаон се научи да бъде мъж, да се смее и шегува с мъжете от екипажа, да работи с тях и да споделя живота им. Но винаги като чужденец. Слушаше как те говорят с чувство за онези, които обичат, за мечтите и страховете си. В действителност дори се възхищаваше на онези, които го можеха, но така и не откри начин да отвори портите на крепостта си и да участва в подобни разговори. След известно време това вече сякаш нямаше значение. Беше овладял изкуството да слуша и умението да говори.

Одисей, също като Зидантас, никога не го притискаше да изразява чувствата си. Фаедра понякога се опитваше и той разпознаваше болката в очите й, когато избегнете въпроса, когато затвореше портите пред нея.

Досега обаче не бе осъзнавал, че Вола не се е намирал извън крепостта на сърцето му. Той незабелязано се беше промъкнал в най-вътрешните й стаи. Убийството му бе разтърсило стените, за да остави Хеликаон уязвим, точно както преди години, когато майка му, в наркотичното си отчаяние, бе прекратила живота си, скачайки от скалата.

А болката му се усилваше и от факта, че умът му не спираше да му играе номера, отказвайки да приеме, че Вола е мъртъв. През деня той се оглеждаше по няколко пъти, за да го открие. Нощем сънуваше, че го вижда и вярваше, че сънят е истина, а истината - сън. После се събуждаше успокоен само за да бъде пометен от ужаса като от огромна черна вълна.

Слънцето залязваше и трябваше да намерят сигурен плаж. Хеликаон нареди на екипажа да не спира да гребе, защото искаше да остави между себе си и ужасните спомени от Залива на сините сови колкото се може повече разстояние.

Корабът забави скорост, защото наоколо имаше скрити скали, а Ониакус разположи хора на носа, които да проверяват дълбочината и да дават наставления на гребците. Хеликаон извика един моряк да го смени на руля и отиде до парапета, където се загледа над потъмняващото море.

- Ще те убия, Коланос - прошепна той, но думите не го успокоиха.

Бе избил петдесетима микенски моряци, но това отмъщение също не бе успокоило болката му. Дали смъртта на главатаря им можеше да компенсира загубата на Вола? Не можеше, и той го знаеше. И хиляда мъже като Коланос нямаше да заменят дори един Зидантас. Даже да изколеше цялата микенска нация, нищо нямаше да върне приятеля му.

Тежестта в гърдите му отново се усили, а в стомаха си усети физическа болка. Пое си бавно въздух, опитвайки се да отблъсне отчаянието.