Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Сети се за младия Диомед и майка му Халисия. За миг лъч светлина озари страдащата му душа. „Да, помисли си Хеликаон. Мога да намеря покой в Дардания. Ще науча Диомед да язди златните коне.” Преди четири години беше придобил един жребец и шест кобили от Тракия и сега те се размножаваха. Имаха стройни тела и силни крака и бяха най-красивите коне, които Хеликаон бе виждал някога. Козината им беше златна, гривите и опашките - облачно бели. Темпераментът им също беше прекрасен: внимателни, сигурни и безстрашни. Когато ги пришпореше, тичаха като вятъра. Диомед ги обожаваше и бе прекарал много щастливи дни с тях.

Хеликаон си спомни нещо и се усмихна. В онзи първи сезон преди четири лета, осемгодишният Диомед седеше на оградата. Един от златните коне се приближи към него. Преди някой да успее да го спре, момчето успя да се покатери на гърба му. Кобилата се изплаши и се опита да го отхвърли от себе си. Диомед полетя във въздуха. Щеше да се нарани, ако Вола не се бе оказал наблизо. Едрият мъж се затича и хвана момчето, а после двамата се затъркаляха засмени на земята.

Усмивката му се стопи и го заболя толкова силно, че изстена.

Морякът Атал беше наблизо. Обърна се, но не каза нищо.

После Ониакус се провикна откъм носа на кораба и Хеликаон отиде при него. Отдясно се виждаше тесен залив. На брега нямаше други кораби.

- Закарай ни там - нареди му той.

По-късно, вече на плажа, Хеликаон се отдръпна от огньовете и се качи по пътеката в рядката горичка на върха на скалите. Там седна и остави мислите да се вихрят в ума му.

Чу движение зад гърба си и скочи на крака. Видя, че Атал се приближава иззад дърветата. От раменете му висяха два мяха, пълни с вода. Морякът се спря.

- Намерих поток - каза той. - Искаш ли вода?

- Да, благодаря ти. - Хеликаон взе един от меховете и отпи. Атал го чакаше мълчаливо. - Ти не говориш много, а? - отбеляза принцът.

Мъжът сви рамене.

- Нямам много за казване.

- Рядка черта за моряк.

- Храната е готова - каза Атал. - По-добре ела и яж.

- След малко.

В този момент в тишината на горите Хеликаон почувства порив да говори с този потаен човек, да сподели мислите и чувствата си. Както винаги обаче не го стори. Просто остана смълчан, докато Атал се отдалечаваше с водата.

Остана на върха на скалата още известно време, а после се върна при лагерния огън. Взе си одеяло и легна, отпускайки глава върху ръката си. Около него се носеха приглушени разговори.

Докато лежеше, отново си представи лицето на Андромаха - такова, каквото го бе видял на светлината на огъня. И тя пътуваше за Троя. Мисълта, че ще я види, го разведри леко. После заспа.

Ксандер се срамуваше. За трети път тази сутрин му ставаше лошо и повръщаше през парапета. Главата го болеше, а краката не го държаха. „Пенелопа” бе наполовина по-малък кораб от “Ксантос” и сега беше много претъпкан, така че нямаше къде да скрие срама си. Пейките на гребците се намираха на главната палуба и започнеха ли да гребат, оставаше само тесен коридор между тях, по който да се стигне от носа до кърмата. За разлика от блестящия нов “Ксантос”, дъбовите дъски на палубата изглеждаха захабени, а някои от греблата бяха изкривени от слънцето и солената морска вода.

Настроението беше мрачно. Момчето се намираше в предния край на кораба, където, заедно с останалите пътници, му бяха наредили да стои докато стигнат Троя. През първия ден Ксандер бе въодушевен от мисълта, че ще плава с легендарния Одисей, но това чувство бързо замря, защото нямаше какво да прави. Наблюдаваше как земята бавно се пързаля край тях и слушаше разговора на хората наоколо. Андромаха бе мила с него и изслуша разказа му за дома и семейството на Кипър. Аргуриос не му говореше. Всъщност не говореше с никого. Стоеше на носа като статуя, загледан във вълните. Старият корабостроител Калкеус също бе мрачен и притихнал.

Дори нощите не носеха спокойствие. Одисей не разказваше истории, а екипажът на „Пенелопа” не обръщаше внимание на пътниците - мъжете само играеха на зарове и си говореха помежду си. Останалите трябваше да се забавляват както могат. Андромаха често се разхождаше по плажовете с Одисей, а Аргуриос оставаше сам. Калкеус също странеше от останалите и не говореше.

Една нощ, докато се криеха от проливния дъжд под високите дървета на брега, Ксандер се озова до корабостроителя. Както обикновено, човекът изглеждаше тъжен.

- Добре ли си? - попита го момчето.

- Мокър съм - сопна му се Калкеус. Тишината се проточи. После по-възрастният мъж въздъхна. - Не исках да звуча толкова ядосан - каза той. - Още съжалявам за резултата от действията си. Никога преди не съм носил нечия смърт на съвестта си.