Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Хеликаон му донесе малко храна - парче сирене и осолено месо. Носеше и вода.

- Как са ръцете ти? - попита той.

- Аз оздравявам бързо - отвърна Гершом и прие храната с благодарност.

Сиренето беше вкусно, а подправките на месото лютяха на езика му. Хеликаон се подпря на парапета и се загледа към плажа и събралите се мъже. Гершом го наблюдава известно време, припомняйки си как По-рано беше скочил на вражеската палуба. За екипажа най-ярък щеше да остане споменът за горящите мъже. За Гершом това бе гледката на младия принц, облечен в броня и прорязващ си път през микенските редици. Бойният му стил беше свиреп и ефективен, а атаките - невъзможни за блокиране. От него се излъчваше неуязвимост. Това, повече от всичко друго, бе накарало микенците да се предадат.

- Боя се, че екипажът ти е нещастен - каза Гершом, нарушавайки тишината.

- Те са добри хора, смели и почтени. Зидантас имаше точно око. Наемаше само сърцати мъже. Тази нощ те ще мислят за него. Както и аз.

- Ще мислят и за друго, струва ми се.

Хеликаон кимна.

- Да, дори повече. Днес ти се би добре, Гершом. Зидантас щеше да се гордее от начина, по който използва оръжието му. Ако искаш да останеш на служба при мен, си добре дошъл.

- Мислех да напусна кораба в Троя.

- Мнозина ще го сторят - отвърна Хеликаон. - Ти обаче по-добре обмисли внимателно дали подобно решение е удачно.

- И защо да не е?

Златния обърна гръб на плажа и Гершом усети силата на погледа му.

- Какво престъпление си извършил в Египет?

- Защо ми задаваш такъв въпрос? - опита се да избегне отговора Гершом.

- Може би ще го сторя… когато те опозная по-добре.

- И какво ще правим сега?

- Изгубихме Коланос и сезонът е почти приключил. Напролет ще подновя преследването. Дори да ми отнеме цял живот, един ден ще го намеря. Или ще ми го доставят.

- Няма сила под звездите, по-могъща от омразата - каза Гершом.

- Омразата е безсмислена, но хората никога не могат да се освободят от нея - отвърна горчиво Хеликаон. - Но дори знаейки това, няма да намеря покой, докато Коланос не умре. Такова зло не може да остане ненаказано.

- Ще пратиш убийци?

- Не, ще го намеря сам.

Хеликаон замълча.

- За какво мислиш? - попита Гершом.

Златния пое дъх и после издиша бавно.

- За баща ми при последната ни среща. Той умря от ножа на убиец. Бяха му отрязали ухото. Не зная защо.

- Не откри ли кой го е наел?

- Не. Хората ми все още търсят. Обявил съм награда за информацията, но нищо не изплува. И все пак някой ден ще разбера. И тогава, също като Коланос, човекът, поръчал смъртта на баща ми, ще умре. Дал съм клетва.

Точно тогава един мъж на брега започна да говори на висок глас. Гершом отиде до парапета и погледна надолу. Беше Ониакус.

- Чуй думите ни, О Хадес, повелителю на най-дълбокия мрак! - извика той. - Защото някой от приятелите ни сега бродят из твоите земи в търсене на Елисейските поля!

Екипажът започна да пее.

Хеликаон прескочи парапета и се спусна на плажа. Мъжете, останали на кораба, се събраха около Гершом и също започнаха да пеят. Гласовете им бяха изпълнени с тъга и из въздуха се носеше песен за смърт и сбогуване. Когато тя приключи египтянинът видя как Хеликаон отиде до центъра на кръга от хора. Започна да говори за Зидантас, за смелостта му и любовта към семейството и екипажа, за верността и силата на духа му. След него думата отново взе Ониакус. Той също каза добри думи за Зидантас, както и за Епей и другите умрели, но историите му бяха по-малки и по-лични: за щедростта и чувството на Зидантас, за любовта на Епей към залаганията. И други разказаха спомените си, а накрая целият екипаж запя:

- Чуй думите ни, О Хадес…

Гершом изведнъж си даде сметка, че някъде по този бряг има още един екипаж, който може би припява същите тези думи и говори за смъртта на другари, умрели при атаката над “Ксантос”.

Той си проправи път сред тълпата мъже около парапета и отиде до средата на кораба, а после седна на палубата. Легна и се загледа в звездите.

„Дали боговете ни слушат? - зачуди се той. - Дали изобщо ги интересуват малките животи на онези, които ги почитат? Дали Златният Озирис плаче за нашите загуби? Изида тъгува ли с нас? Или това гръцко божество Хадес? Или Йехова, мрачният бог на пустинните роби? Или огнедишащият Молех на асирийците?”

Гершом се съмняваше.

МЪКАТА НА ХЕЛИКАОН НЕ НАМАЛЯВАШЕ, когато тръгнаха на север край брега. Вместо това чувстваше как се усилва в него и дращи по сърцето му. Имаше мигове, когато едва дишаше от тежестта й. И докато „Ксантос” отново пореше вълните в близост до Залива на сините сови, спомените се върнаха с удвоена острота и загубата на Зидантас започна да му причинява физическа болка.