Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Това не ме притеснява.

Някой извика и всички на плажа скочиха на крака. Видяха как „Ксантос” влиза в залива, проправяйки си път през плитчините. Зад нея се влачеше бойна галера. Втрещен от този развой на събитията, Аргуриос отиде до ръба на водата и се загледа в приближаващите кораби. Екипажът на галерата бе подреден покрай парапета. Когато приближиха, той осъзна, че всичките петдесетина мъже са завързани. Видя и Глаукос на носа.

Ксантос започна да завива, насочвайки се към по-дълбоките води в залива.

- Какво прави той? - попита Аргуриос.

Одисей не отвърна, но микенецът видя, че изражението му е тъжно, а очите му са пропита с болка. Войнът се разтревожи и отново се загледа в корабите. Когато „Ксантос” навлезе в дълбоката вода, моряците отвързаха въжетата и галерата малко по малко спря. По-големият кораб се отдръпна.

Тогава Аргуриос видя нещо тъмно, което излетя от „Ксантос” и се разби на палубата на микенския съд. Още няколко такива предмета прелетяха през небето. Завързаните мъже започнаха да крещят и да се борят с въжетата. После на палубата им се забиха няколко огнени стрели.

Внезапно галерата избухна в ярки пламъци. Последваха писъци и Аргуриос видя как Глаукос се подпали. Огънят покри туниката и бронята му, а после и косата. Писъците станаха нетърпими, докато мъжете горяха като свещи по цялата палуба. Над морето се издигна стълб от черен дим. Аргуриос не можеше да повярва на очите си. Поне петдесет безпомощни мъже умираха агонизирайки. Един от тях успя да се освободи и скочи в морето. Но за всеобщо удивление, когато изплува, пламъците все така продължаваха да го поглъщат.

На брега всички мълчаха и вцепенени наблюдаваха как магическият огън изгаря галерата и екипажа и.

- Попита ме от какво се боя - каза Одисей. Аргуриос видя, че говори на Андромаха. - Сега вече виждаш.

- Това е чудовищно - промълви Аргуриос, докато крясъците на агонизиращите продължаваха да се носят от умиращия кораб.

- Да, така е - съгласи се Одисей с тъга в гласа.

Черният дим се вихреше около обречената галера, а „Ксантос” бавно започна отново да излиза в морето.

ДОКАТО ДЪЛГИЯТ СЛЕДОБЕД ПРЕМИНАВАШЕ във вечерта, „Ксантос” продължи да се движи покрай бреговата линия на юг, търсейки галерата на Коланос. Гершом стоеше на носа, а превързаните ръце все още го боляха от сместа от оцет и зехтин, с която Ониакус ги бе намазал. До него морякът гледаше към южния хоризонт и търсеше следа от кораба, който преследваха. Тихият Атал седеше до него. На два пъти бяха мярнали галерата в далечината, но сега над водата се спускаше мъгла и видимостта ставаше все по-лоша с всеки изминал миг.

- Изгубихме го - каза Ониакус и на Гершом му се стори, че долавя облекчение в гласа му.

Той погледна към кърмата, където Хеликаон стоеше зад руля. До него Нямаше никой и гребците работеха в мълчание. Нямаше песни, нито смях или бъбрене, докато „Ксантос” търсеше плячката си. В началото Гершом мислеше, че мрачното настроение е причинено от смъртта на Зидантас, но докато денят напредваше, осъзна, че има нещо повече. Екипажът бе напрегнат и неспокоен. Египтянинът се опитваше да открие причината за това. Дали не се бояха от нова битка? Изглеждаше малко вероятно, защото ги бе видял по време на боя и не му се струваха страхливци. Освен това бяха понесли съвсем малко загуби. Морякът Епей беше прострелян в гърба, но Въпреки това бе успял да задържи кораба в правилната посока, Докато съумеят да вземат вражеската галера на абордаж. После бе паднал мъртъв. Умряха още трима, но двама от тях бяха нови моряци и очевидно не бяха прекарали достатъчно време на борда, за да си създадат здрав и връзки с останалите. Липсата на радост от победата удивляваше могъщия египтянин. Накрая той се обърна към Ониакус.

- Вие, морските народи, празнувате триумфа по много странен начин. Когато ние спечелим битка, има песни и смях. Мъжете се хвалят с героичните си дела. Радват се, че са живи. А сега се чувствам така, сякаш съм на кораб с мъртъвци. Ониакус го изгледа неразбиращо.

- Гледката на онези горящи моряци не те ли докосна, египтянино?

Гершом бе удивен. Как можеше някой да тъжи за смъртта на врагове?

- Те ни нападнаха - отвърна той. - Ние победихме.

- Ние ги избихме. Жестоко. Те бяха мъже на морето. Имали са семейства и хора, които са обичали.

Гершом се разгневи. Що за глупост?

- Ами тогава да си бяха останали у дома, при обичните си семейства - отвърна той. - А не да ходят да измъчват до смърт един честен човек. Когато лъвът те нападне, ти не се вълнуваш дали няма да храни малки лъвчета. Просто го убиваш.