Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Убил си някого?

- Да. Всички онези моряци на галерата.

- Но ти не ги уби, Калкеус. Нали беше с мен на плажа.

- Колко хубаво би било, ако това простичко твърдение беше вярно. Но скоро ще откриеш, млади Ксандер, че не всичко в живота е толкова просто. Аз измайсторих огнехвъргачките и аз предложих на Хеликаон да се сдобие с нефтар. Виждаш ли? Мислех си, че ще ни пазят от пирата и убийци. Но какъвто съм глупак, никога не ми беше минавало през ума, че могат да се използват и за убийство. А трябваше. Истината е, че всяко изобретения кара хората да си мислят „Мога ли да го използвам, за да убивам, да осакатявам и да всявам ужас?” Знаеш ли, че в началото бронзът е бил използван за плугове, с който по-лесно да се обработва земята? Но подозирам, че не е било нужно много време, за да започнат да правят мечове, копия и върхове на стрели от него. Ядосах се, когато кипърците нарекоха „Ксантос” Кораба на смъртта. Но виж колко подходящо се оказа името.

Той замълча. Ксандер не искаше да говори за горящи мъже и смърт, Затова и повече не продума, докато дъждът валеше.

На двадесетия ден от пътуването момчето вече имаше чувството, че ще умре от скука. После дойде болестта. Една сутрин се събуди с лошо главоболие. Устата му беше пресъхнала, кожата му пламтеше. Опита се да хапне малко изсушено месо, но бързо му се наложи да избяга от групата и да повърне на пясъка.

Денят бе лишен от вятър и около кораба имаше гъста мъгла, която притъпяваше звука от греблата и скърцането на дървото и кожата. Времето се влачеше и „Пенелопа” сякаш бе замръзнала завинаги.

Старият корабостроител Калкеус седеше до него и гледаше ръцете си, докато въртеше сламената си шапка, мачкаше, разплиташе периферията и, и от време на време си мърмореше на език, който Ксандер не разбираше. Андромаха гледаше встрани от него, по посока на пътуването им.

В ума на момчето се появи нежелана картината на горящия кораб, крясъците и ревът на пламъците…

Той я пропъди и решително се опита да си представи родния дом, майка си и дядо си. Въпреки че слънцето бе скрито от мъглата, Ксандер предполагаше, че вече е следобед, затова си представи дядо си, седнал пред вратата на малката си бяла къща, да се храни в сянката на растения с лилави цветове. Мисълта за храна накара стомаха му да се свие.

Той бръкна в чантата си и извади две кръгли камъчета. Едното беше синьо и покрито с кафяви петънца като птиче яйце, а другото - бяло и толкова прозрачно, че почти виждаше през него.

- Ще ги ядеш ли, момче?

Ксандер се обърна и видя, че Калкеус го гледа.

- Да ги ям ли? Не.

- Видях те да ровиш в торбата си и си помислих, че и гледай. Като видях камъчетата, реших, че може да ги изядеш. Като кокошка.

- Кокошка? - повтори момчето безпомощно. - Кокошките ядат камъчета?

- Всъщност да. Помагат им да смелят зърната, които поглъщат. Като воденични камъни в коремите им. - Старецът оголи няколкото си останали зъба и Ксандер осъзна, че човекът опитва да се държи дружелюбно.

Момчето му се усмихна в отговор.

- Благодаря. Не го знаех. Взех камъчетата на плажа, пред да напусна Кипър. Дядо ми ми каза, че са кръгли и блестящи, защото са се търкаляли в морето стотици години.

- Дядо ти е прав. Очевидно е умен човек. Защо избра тези двата? Бяха ли различни от останалите около тях?

- Да. Другите бяха просто сиви и кафяви.

- Аха, значи тези камъчета са пътешественици като теб и мен. Отдавна са напуснали моретата, където са били родени и са пропътували света. Сега се намират сред различни камъни и домът е само смътен спомен.

Ксандер не намери отговор за този изненадващ коментар Затова смени темата:

- Ще останеш ли да живееш в Троя?

- Да. Ще си купя ковачница и ще се върна към истинския си занаят.

- Мислех, че строиш кораби.

- Да, аз съм човек с различни дарби - отвърна Калкеус. - Но сърцето ми копнее да работи с метал. Знаеш ли как правим бронз?

- Не - отвърна Ксандер. А честно казано не го и интересуваше. Бронзът си беше бронз. Нямаше значение дали се намира по земята или расте по дърветата. Калкеус се изкикоти.

- Младите са твърде честни - каза той с усмивка. - Всичко си личи по лицата им. - Корабостроителят бръкна в джоба си и извади малък син камък. После извади бронзов нож от канията на колана си. Острието блестеше на слънчевата светлина. - От това - каза мъжът и посочи камъка - идва това. - И протегна ножа.

- Бронзът е камък?

- Не, но камъкът съдържа мед. Първо махаме медта, после добавяме друг метал - калай. В строго определено количество. Накрая получаваме бронз за коване. Понякога, в зависимост от качеството на медта, получаваме слаб бронз, чуплив и безполезен. Друг път е твърде мек. - Калкеус се наведе към Ксандер. - Но аз знам тайната, която прави бронза най-добрия на света. Искаш ли да я чуеш?