Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Е? - попита Одисей, когато тишината се проточи.

- Понякога е по-добре да не знаеш бъдещето - прошепна Аклид.

- Хайде стига! Не приличаш на себе си - каза царят на Итака, а в гласа му се долавяше гняв.

- Добре. Ще имаш едно дете. Момче. - Гадателят въздъхна. - Сам няма да кажа нищо повече. Но ще отговоря на въпросите ти.

- Ще позная ли любовта? - попита Андромаха и усети, че гласът й издава досадата.

- Ще имаш три любови. Една като Великата зеленина могъща и буреносна. Една като дъба - силна и истинска. И една като Луната - вечна и ярка.

- Харесва ми как звучи „буреносна” - каза тя със сарказъм. - Кого трябва да търся за нея?

- Мъжа с един сандал.

- А дъба?

Той се усмихна леко.

- Той ще се въздигне от калта, а тялото му ще е опръскано от нечистотиите на прасета.

- Ще чакам с огромно нетърпение. Ами Луната?

- Той ще дойде при теб сред кръв и болка.

- Каква глупост - отсече Андромаха. - Прибери си среброто, Одисей.

- Казвам единствено истината, жрице от Тера - каза Аклид. - Тази нощ бях спокоен, но твоето посещение слага край на спокойствието ми завинаги. През теб видях разрухата на светове, смъртта на герои и океан, който докосва огненочервеното небе. А сега ме остави на мира!

Андромаха излезе в нощта. Набитият Одисей я последва.

- Обикновено е по-забавен.

Малко по-нататък видяха един от стражите на Дебелия цар, който патрулираше с дървена сопа на рамо. Коничният му бронзов шлем блестеше на лунната светлина. Внезапно се препъна, защото каишът на един от сандалите му се скъса. Той го изрита ядно от крака си и продължи патрула си.

- Колко жалко - каза Андромаха с равен тон. - Ето го там, буреносната любов в живота ми, а така и не се срещнахме. - Тя въздъхна театрално. - Дали да не го извикам, как мислиш? - После се обърна към Одисей. - Благодаря ти за компанията, царю на Итака. Ти си чудесен приятел за нощ под звездите. Но сега трябва да се върна в двореца.

- С удоволствие ще те изпратя там - каза той.

- Не, няма да е с удоволствие. Спести си лъжите за дубликата, Одисей. Нека двамата с теб сключим договор: Истината! Винаги.

- Това ще е трудно. Тя обикновено е толкова скучна. - После той се ухили и разпери ръце. - Но няма как да откажа на една богиня, така че съм съгласен.

- Искаш ли да ме изпратиш до двореца?

- Не, момиче, уморен съм като куче и копнея само да се увия с някое одеяло до огъня.

- Така е по добре. Както е редно между приятели. Така че лека нощ, Разказвачо.

И с тези думи тя погледна към далечната крепост и с натежало сърце тръгна по стръмната пътека.

ДОКАТО ВЪРВЕШЕ БАВНО КЪМ КРЕПОСТНИЯ ГРАД, Хеликаон не можеше да спре да мисли за високата жена, която бе видял, докато Одисей разказваше. Начинът, по който стоеше, съчетаваше елегантност и увереност в съвършена хармония. Очите й посрещнаха неговите с предизвикателство и непокорство. Дори изражението й, когато видя нападателя му, не изразяваше страх. Очите й се присвиха, лицето й стана сурово. Сърцето на Хеликаон заби по-бързо, докато си представяше чертите й. До него Зидантас вървеше мълчаливо, а огромната му покрита с пирони сопа почиваше на рамото му. Аргуриос и Глаукос ги следваха на известно разстояние.

Въпреки множеството запалени лампи по каменната стена, през нощта пътят беше опасен. Падането отляво бе дълго, а пътеката - камениста и неравна. Хеликаон погледна към залива под тях, а сърцето му се изпълни с гордост при вида на изящните извивки на „Ксантос”. Оттук виждаше и далечната мъничка фигура на Одисей. Учителят му бе отишъл до водата и ровеше из пясъка с кинжала си. Хеликаон знаеше какво прави. Беше го виждал често през двете години, прекарани на „Пенелопа”. Одисей оформяше лицето на жена си.

Зад гърба му Глаукос се спъна и измърмори някакво проклятие.

Микенските войни се изненадаха, когато ги покани да се срещнат с царя. Учтивостта му явно бе неочаквана и Аргуриос едва не му благодари. Хеликаон се усмихна при спомена. „Езикът на микенеца сигурно щеше да почернее, помисли си той ако бе промълвил някаква учтив ост.”

Аргуриос се изравни с него и лунната светлина се отрази в сложните релефи върху бронзовите дискове на бронята му.

- Царят приятел ли ти е? - попита той.

- Всички хора със здрав разум са ми приятели, Аргуриос.

Изражението му се вкамени.

- Не ме предизвиквай. Не е умно.

- И защо бих те предизвикал? - отвърна студено Хеликаон. - Всички хора със здрав разум са ми приятели, защото не си търся врагове. Аз съм търговец, а не пират.