Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

После си поговориха. Тя му разказа за Тера и Храма на Коня, макар и да не спомена нито Калиопа, нито някоя от другите си приятелки там. Вместо това му обясни за ритуалите, които държаха Спящия бог усмирен. Одисей бе също толкова добър слушател, колкото и разказвач, и я окуражаваше с въпроси, които показваха интереса му.

- Веднъж видях Тера - каза той. - Много преди да решат, че само жени могат да укротят Минотавъра. Странно място. Това боботене под земята и съскането на лютивата пара от дупките в скалата. Бях много щастлив, когато се върнах на „Пенелопа”. Кажи ми, ти вярваш ли в Минотавъра?

- Странен въпрос от човек, видял толкова много чудовища и демони.

- Точно това имам предвид, момиче. Никога не съм виждал дори едно от тия неща. Но в пътешествията си съм виждал множество горещи извори и басейни с лава. Нито един от тях си нямаше минотавър. Ти виждала ли си го с очите си?

- Никой не го вижда - отвърна Андромаха. - Но го чуваме как ръмжи и стене под земята, как се надига и се опитва да избяга. По-старите жрици се кълнат, че преди години островът е бил по-малък и че усилията на звяра го издигат над морето.

- Значи наистина вярваш в него?

- Всъщност не зная. Но нещо прави целия този шум и кара земята да трепери.

- А как го успокоявате?

- Пеем песни, които да донесат мир в раненото му сърце, даваме му вино. Молим се на великите богове да го укротят. Казват, че в древни времена критяните принасяли девици в жертва, принуждавайки ги да влязат в по-дълбоките пукнатини в скалата и да слязат в леговището му. Но това не му се правило, защото по онова време Минотавърът почти се освободил.

- Прадядо ми ми е разказвал за това - каза Одисей. - Слънцето избягало за няколко дни. От небето валяли скали и сажди и покрили много от източните острови. Има една стара моряшка легенда, в която се разказва как морето се надигнало към небето сред грохота на армия от мълнии. Би ми харесало да го видя. Страхотна история би се получила. Знаеш ли, че новата ти майка прекара три години на Тера и част от зестрата и беше огромно дарение, с което да построят Храма на Коня?

- Да. Там говорят с голямо благоговение за Хекуба.

- Силна жена. И интелигентна като теб. Красива като зимна утрин и ужасяваща като ураган. Мисля, че ще ти допадне.

- Звучи все едно си малко възхитен от нея, царю на Итака - каза Андромаха с усмивка.

Той се наведе напред и й се усмихна съзаклятнически.

- Винаги ме е плашела. Не зная защо. Мисля, че дори Приам се бои от нея.

Небето започна да избледнява. Нощта бе почти приключила и Андромаха не можеше да повярва, че е прекарала толкова часове в компанията на непознат мъж. Тя се прозина и потърка уморените си очи.

- Мисля, че чакането те измори - каза грозният цар и се надигна на крака, за да отиде до понамалялата опашка. Приближавайки се към мъжете, той извика: - Чуйте, момчета, с мен има една красива жена, която се нуждае от предсказание. Ще възрази ли някой, ако се промъкнем сега?

Андромаха усети как всички се обръщат да я огледат. После Одисей пъхна ръка в кесията на колана си и извади няколко медника, които пусна в протегнатите им длани.

След малко от палатката излезе един мъж. Не изглеждаше щастлив. Одисей подкани Андромаха и пристъпи напред, за да отмести покривалото на входа. След това влезе и тя го последва. Вътре имаше просто одеяло, а върху него седеше мъж на средна възраст. Две лампи осветяваха тясното пространство, а въздухът бе непоносимо горещ и караше очите й да смъдят. Андромаха седна и погледна гадателя. Дясното му око беше бледо и млечно като опал, а лявото - толкова тъмно, че сякаш нямаше зеница. Лицето му бе странно издължено и слабо, все едно някой бе сплескал главата му.

- Кого си довел този път, Одисей? - попита той с нисък и плътен глас.

- Млада жена, която иска да разбере бъдещето си.

Аклид въздъхна дълбоко.

- Уморен съм. Зората приближава и нямам време да броя бебета и да разправям глупости на девици.

- Тогава го направи заради стария си приятел - каза Одисей и отново бръкна в кесията си, но този път извади ярко сребро.

- Аз нямам приятели - измърмори Аклид. Здравото му око се насочи към Андромаха. - Е, дай ми ръката си и нека видим какво има за гледане - каза накрая.

Тя се наведе и постави дългите си пръсти в мазната му длан. Ръката му бе гореща и Андромаха потрепери, когато пръстите му се сключиха около нейните. Мъжът затвори очи и застина, а дишането му стана плитко. После подскочи и от гърлото му се разнесе нисък стон. Лицето му се сгърчи и той дръпна ръката си като опарен, отваряйки в същото време очи.