Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

- Както и аз - отвърна Аргуриос.

- Е, опитвай се да не го ядосаш. Ако откаже, само сведи глава и отстъпи. Той не може да направи нищо, което да ни раздели задълго, обич моя. Ако ме отпрати надалеч, ще намеря начин да ти пратя съобщение.

- Радвам се да видя, че добиваш самочувствие.

- Просто вярвам в посланието на лебедите - отвърна тя. А после, след още една продължителна целувка, излезе от стаята.

Аргуриос се върна до прозореца. Слънцето се спускаше към хоризонта.

Той се върна към бронята си и приключи с полирането наколенниците, а после и бронзовите дискове върху старата му кожена бойна пола. Накрая стигна до извитите налакътници, дадени му от войника Калиадес преди две години. Калиадес ги бе свалил от един мъртъв атинянин, а после ги отнесе до мястото, където Аргуриос почиваше след битката.

- Благодаря ти, че ми спаси живота - каза войникът.

Тогава Аргуриос не успя да си спомни.

- Носех шлем със змийска глава за украса - настоя Калиадес. - Събориха ме и един копиеносец щеше да ме прониже през гърлото. Ти скочи върху него и отклони копието с щита си.

- Да, да - сети се Аргуриос. - Радвам се, че си оцелял.

- Донесох ти тези - каза войникът и му предложи налакътниците. Някои от приятелите на Калиадес бяха наблизо, но лазеха почтителна дистанция. Аргуриос разпозна Банокъл Едноухия и Арутрос, който бе известен с грубите си шеги. Имаше и други - нови войници, които не познаваше.

Той прие подаръка и каза:

- Чудесни са. Сега можеш да ме оставиш.

Войниците се отдръпнаха. Спомняйки си този момент, Аргуриос откри, че съжалява, че не е поговорил с тях, за да се сближат и опознаят.

Погледна колана и ножницата си. И те имаха нужда от лъскане, но той не възнамеряваше да носи меч в двореца.

Върху сандъка останаха и папирусите, покрити с неразбираеми символи. Мед и калай за още оръжия и броня. Злато за “приятелите ни”. Тези приятели бяха троянски предатели. А що се отнася до смяната на патрулите, това можеше да означава само отрядите, пазещи града. Аргуриос не можеше да чете, нито можеше сам да си направи броня. Не разбираше от реколти, нито от тъкане на коприна и вълна.

Но онова, което познаваше по-добре от повечето живи хора, бяха стратегията и войната.

Ако Агамемнон искаше да разбере кои отряди ще пазят града по определено време, това означаваше само, че когато някой определен отряд е на пост, той ще има полза от това. Иначе нямаше да има значение кой точно патрулира по стените.

“Ти вече не си стратегосът на царя, сгълча се той. Амбициите на Агамемнон вече не те засягат.”

Освен, разбира се, ако Приам не се съгласи да му даде Лаодика за жена. Тогава, по закон, той щеше да стане царски син и троянец. Колко немислима би му се сторила такава идея, когато за пръв път стъпи на борда на “Ксантос”.

Сенките отвън се издължаваха. Аргуриос си сложи наколенниците, а после и нагръдника, и полата. Накрая затегна каишите на налакътниците си и се изправи.

Отиде до вратата… и се спря. Погледна назад и очите му се спряха на меча и ножницата.

После, следвайки необясним импулс, ги грабна и тръгна към двореца.

ЗА ХЕЛИКАОН ДЕНЯТ СЕ ОКАЗА МНОГО ИЗНЕРВЯЩ. Отиде до двореца да потърси Андромаха, но откри портите затворени. Един орел от стената му извика, че никой няма да бъде допуснат преди мръкване по заповед на Агатон. Затова той се върна в Дома на каменните коне, хвърли един шабрак от леопардова кожа на гърба на коня си и прекоси Скамандър към двореца на Хекуба, с надеждата да намери Андромаха там.

Намери сградата почти изоставена. Най-младият син на царицата, ученолюбивият Парис, седеше в сянката на няколко дървета, гледащи към залива. До него седеше набита млада жена с безлично честно лице и кестенява коса, която разглеждаше някакъв свитък.

- Майка ми спи - каза му Парис и остави собственото си четиво. - Прекара много неспокойна нощ.

- Съжалявам да го чуя. Търсех Андромаха.

- Беше тук вчера заедно с Лаодика. Днес всички са в града и се готвят за пиршеството.

- Но не и ти?

Младежът се усмихна срамежливо.

- Аз не съм поканен. Агатон знае, че не се чувствам добре сред тълпите. Тук ми е много по-добре. - Бледите му очи се спряха на младата жена. - О, извинявай, братовчедке - каза той. - Това е Елена. Тя живее при нас.

- Аз съм Хеликаон - представи се царят.

- Чувала съм за теб - каза тя меко и срещна погледа му. После бързо отклони очи и почервеня.