Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Антифон достигна портата на двореца на Хеликаон и за известно време постоя в сянката на конете. Видя, че някакъв слуга пресича двора към главния вход, и го повика. Мъжът го разпозна и дотича до мястото, където сега се бе облегнал в основата на една от статуите.

- Помогни ми - каза принцът, несигурен дали изговаря думите, или само си ги мисли.

После изпадна в безсъзнание. Нечии ръце се опитваха да го вдигнат. Не можеха. Тежестта бе твърде голяма.

Отвори очи и видя надвесен над него огромен мъж с черна брада и широки рамене.

- Трябва да те внесем вътре - каза той с египетски акцент.

- Хеликаон… Трябва да говоря с… Хеликаон.

- Няма го тук. Подай ми ръка.

Антифон вдигна немощно ръката си и няколко слуги застанаха зад него. После египтянинът се напрегна и го изтегли отново на крака, принцът се облегна тежко на гърба му и те бавно тръгнаха към двореца на Хеликаон. Щом влязоха, краката му поддадоха и египтянинът го спусна на пода.

Мъжът коленичи до него и извади нож.

- Ще ме убиеш ли? - попита Антифон.

- Някой вече се е опитал, приятелю. Не! Пратих за лечител, но трябва да видя раните ти и да спра кървенето. - проряза плата на робата му. - Кой ти причини това?

Антифон имаше чувството, че пада от много високо. Опита се да заговори. Лицето на египтянина заплува пред очите му.

- Предатели - измърмори. - Искат да… избият всички. После мракът го погълна.

Аргуриос седеше смълчан в градината на храма и лъскаше нагръдника си с прокъсан парцал. Бронята беше стара и няколко от застъпващите се бронзови дискове бяха напукани. Два от лявата страна липсваха. Първият падна под удара на брадва. Аргуриос още си го спомняше. Един млад тесалийски войник проби микенските редици и уби двама войни. Мъжът беше висок, широкоплещест и абсолютно безстрашен. Аргуриос го посрещна с високо вдигнат щит и протегнат меч. Тесалиецът реагира брилянтно, падна на едно коляно и удари с брадва изпод щита. Ударът счупи две от ребрата на микенеца и щеше да го изкорми, ако старият му нагръдник не бе толкова качествено изработен. Въпреки изпепеляващата болка Аргуриос продължи битката и накрая рани смъртно врага си. Когато боят приключи, той намери умиращия и постоя с него. Говориха си за живота - за предстоящата жътва и стойността на доброто острие.

Когато кратката война приключи, Аргуриос отпътува до Тесалия и върна брадвата и бронята на семейството на войника в една планинска долина.

Той полираше бавно и методично всеки диск. Тази нощ смяташе да говори с Приам и искаше да изглежда възможно най-добре. Нямаше големи очаквания за успех в това начинание и мисълта да го прогонят от близостта на Лаодика го караше да изпитва паника.

“Какво ще правиш, чудеше се той, ако царят ти откаже?”

В действителност нямаше представа, затова просто отпъди страха.

Когато приключи с нагръдника, Аргуриос се зае с шлема си. Той бе чудесно изработен от един цял бронзов лист. Подарък от цар Атрей. Отвътре бе покрит с кожа, която да поеме почти всеки удар, и му беше служил добре през годините. Докато го гледаше, микенецът не за първи път се удиви от умението на ковача. Сигурно му бе отнело седмици да оформи шлема, да извае купола и извитите предпазители за бузите. Той нежно докосна издатините около темето, в които се поставяше церемониалният гребен от бели конски косми. Беше изкривен и трябваше да се смени. Аргуриос излъска Внимателно шлема. Ако не бе станал войн, щеше с удоволствие да изучи оформянето на бронз. Мечовете трябваше да станат твърди, но без това да ги направи чупливи. За шлемове и брони бе нужен по-мек бронз, който да поддава и да се изкривява, за да поема ударите. За тези различни цели в медта се прибавяха по-големи или по-малки количества калай.

След като приключи и критично огледа блестящия шлем, той го остави до себе си и започна да работи върху наколенниците. Те не бяха много добре изработени. Подарък от цар Агамемнон, който само показваше сигурното изпадане на Аргуриос в немилост.

Все още се занимаваше с тях, когато видя приближаващата се през дърветата Лаодика. Тя носеше слънчевожълта рокля с широк колан, украсен със злато. Светлата и коса се спускаше свободно, а усмивката й, когато го видя, накара сърцето му да забие по-бързо. Той остави наколенниците и се изправи, а тя се спусна в прегръдката му.

- Имам много добро предчувствие за днес - каза принцесата. - Тази сутрин, когато се събудих, всичките ми страхове бяха изчезнали.