Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Агатон поклати глава.

- Не след, а по време на него. Тракийците ми имат заповеди да убият всичките ни врагове тази нощ.

Антифон почувства празнина в гърдите си.

- Всичките ни врагове? Какви врагове? Каза ми, че си наел Карпофорус да убие татко.

Агатон сви рамене.

- Такова беше първоначалното ми намерение, но не можах да го намеря. Обаче помисли, братко. Смъртта на баща ни без друго щеше да е само началото. Диос и мнозина от другите щяха да започнат да заговорничат против нас. Не виждаш ли? Щеше да последва гражданска война. Някои от царете по брега биха се съюзили с нас, но други ще последват Диос. - Той вдигна ръка и бавно я сви в юмрук. - По този начин ще ги смажем до един и Троя ще остане в мир със съседите си.

- Каза всичките ни врагове. Колцина имаш предвид?

- Само онези, които биха се обърнали срещу нас. Онези, които се присмиваха зад гърбовете ни. Стотина души. О, Антифон, нямаш представа колко дълго чакам този момент!

И тогава той погледна Агатон в очите и видя за пръв път мащаба на братовата си злоба.

- Почакай! - каза той отчаяно. - Не можеш да пуснеш тракийците в двореца. Те са варвари! Ами жените?

Агатон се изсмя.

- Жените? Като Андромаха? Студена и презрителна. Знаеш ли какво ми каза? Не мога да се омъжа за теб, Агатон, защото не те обичам. В името на боговете, ще гледам как тракийците я изнасилват. Ще избият всякаква арогантност от главата й. След тази нощ няма да е толкова надменна.

- Не можеш да го допуснеш! Троянските войски не бива да убиват троянски принцове! Как после ще пазят града? Нима убийците на баща ни ще седят в кръчмата и ще разправят как са прерязали гърлото на троянския цар?

- Разбира се, че е така, братко - отвърна Агатон. - Мислиш ли, че не съм се сетил за това? Щом тракийците превземат дворцовите стени, ще дойдат съюзниците ни. Именно те ще избият хората в мегарона.

- Съюзниците ни? За кого говориш?

- По здрач на брега ще слезе микенски отряд. Техните войници ще избият враговете ни.

Антифон остана безмълвен, опитвайки се да възприеме тази нова информация. Баща им говореше, че Агамемнон строи огромни флотилии, и се питаше как ли ще ги използва. Сега вече ставаше ясно. Микенците бяха преметнали Агатон. Той щеше да е цар само на думи. Агамемнон щеше да е истинската сила зад него, използвайки Троя като база за микенското нашествие на изток.

Сега Антифон погледна брат си по нов начин.

- О, братко - прошепна той. - Какво си направил?

- Какво ли? Каквото планирахме. Аз ще бъда цар, а ти - моят съветник. И Троя ще е по-силна отвсякога.

Антифон не каза нищо. Агатон поседя тихо, изучавайки лицето му.

- Все още ли си с мен, братко? - попита той.

- Разбира се - отговори Антифон, но не можа да го погледне в очите. Тишината се проточи. После Агатон се изправи.

- Е, имам още много работа - каза той. - Ще се видим утре. - Той отиде до прага, където се обърна със странно изражение на лицето. - Сбогом, Антифон - каза меко.

Принцът потрепери при този спомен.

Сега улиците бяха тихи, а сенките - издължени. Антифон погледна към стените на Горния град и блестящото злато под избледняващото слънце.

Обзе го отчаяние. Не можеше да стори нищо. Ако пратеше съобщение на Приам, щеше да издаде участието си в заговора, а това щеше да означава смърт за предателство. И дори да приемеше тази съдба, как да достигне царя? Агатон контролираше подстъпите към двореца и кой знаеше колцина войници и офицери му се подчиняват?

Помисли си за онези, които трябваше да умрат тази нощ. Повече от сто души щяха да участват в прощалното пиршество. Политес щеше да е там, а също и Хеликаон и Диос. Пред очите му изплуваха лице след лице. Да, Агатон бе прав - мнозина от тях се бяха подигравали на дебелия Антифон. Мнозина се смееха, когато Приам се подиграваше на Агатон. Но това бяха добри хора, които служеха вярно на Троя.

Той погледна към хълма и двореца на Хеликаон с каменните коне на портите. Не виждаше стражи там, но врявата около входа показваше, че дарданецът е пристигнал.

Антифон пое дълбоко дъх. Собствената му смърт не можеше да се мери с ужаса, който очакваше невинните в двореца. Реши да прати послание на Хеликаон. Той щеше да достигне царя.

Извика на прислужника си Тоас и отиде с тежки крачки до вратата. Отвън видя русокос тракийски войник, приклекнал над тялото на Тоас. Мъжът бършеше окървавен нож в туниката на стария слуга.

А други двама чакаха до прага с мечове в ръце.

Антифон знаеше, че ще умре. В този миг обаче не усещаше бликащия ужас, а сякаш слънчев лъч пронизваше тъмните облаци. През целия си живот бе живял в страх - страх да не разочарова баща си, страх от провал, страх от отхвърляне. Сега нямаше страх.