Дейвид Гемел - Повелителят на сребърния лък

Почувства докосването му и видя как дланта му нежно я гали. Топлината в стомаха й се засили.

Тя се пресегна и започна да развързва вървите, държащи нагръдника на Аргуриос на място. Силната му ръка я спря.

- Ти си царска дъщеря - напомни й той.

- Не ме ли искаш?

Лицето му почервеня.

- Никога не съм искал нещо по-силно през живота си.

- Царят няма да ни позволи да се оженим, Аргуриос. Той ще те прогони от Троя. Ще отпрати и мен. Не мога да понеса тази мисъл. Но имаме този миг. Това е нашият миг, Аргуриос!

Ръката му се отдръпна. Дори и като дете, тя бе помагала на Хектор да слага и маха бронята си. “Имам малко умения, каза си Лаодика. Но едно от тях определено е това.” Сръчно развърза вървите и Аргуриос вдигна бронята над главата си.

Той свали и колана с меча си и го постави до нагръдника, а после издърпа принцесата край кръга от камъни до гробницата на Илос, където легнаха заедно на тревата. Тогава микенецът я целуна и за известно време не направи нищо повече. Докосването му бе нежно - по-нежно, отколкото й се искаше в момента. Устните й се притиснаха към неговите, устата й изпитваше глад за него. Ръцете му загубиха колебливостта си я издърпаха роклята й над главата. Лаодика вдигна ръце, за да се измъкне от нея. След миг и двамата бяха голи. Принцесата се опиваше от усещането на топлата му кожа, докосваща се до нейната, за твърдите му мускули под пръстите й. Последва кратката болка от проникването и великолепното усещане да се слее с мъжа, когото обичаше.

По-късно лежеше замаяна от радост и удовлетворение. Беше й топло, а умът й бе вихър от срам и щастие. Малко по малко започна да усеща тревата под себе си и неравната земя, притисната в гърба й.

Лежеше с глава, опряна на рамото на Аргуриос. Осъзна, че той не е говорил от известно време. Извъртя глава, за да го погледне. Мислеше, че е заспал, но мъжът гледаше в небето с обичайното си сериозно изражение.

Лаодика внезапно се изпълни с лоши предчувствия. Дали Аргуриос не съжаляваше за постъпката си? Щеше ли сега да я изостави? Той извърна глава и я погледна. Когато видя изражението й, каза:

- Боли ли те? Нараних ли те?

- Не. Беше прекрасно. - Почувства се глупаво, но не можеше да се спре да не добави: - Беше най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Прислужниците ми са ми казвали… - Тя се поколеба.

- Какво са ти казвали?

- Ами.. че е болезнено и неприятно. И наистина болеше малко - призна Лаодика, - но не беше неприятно.

- Не беше неприятно - повтори той и се усмихна леко. После отново я целуна - продължително и нежно.

Тя се излегна спокойна, а всички съмнения в ума й се пиха. Очите му и казваха всичко, което имаше нужда да Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Знаеше, че този миг ще я съпровожда до края на живота й.

Внезапно тя седна, а шалът падна от голите й гърди. Посочи на изток.

Голямо ято лебеди се носеше на тихите си бели криле над града и към морето. Лаодика никога не бе виждала повече от един или два и сега бе вцепенена от гледката на стотици от великите птици, летящи над тях. За момент те скриха слънце, то като жив облак.

Двамата наблюдаваха мълчаливо ятото, докато се носеше на запад. Накрая изчезна в сивата мъгла на хоризонта.

Лаодика усети докосване по голия си крак и погледна надолу. Едно меко бяло перо бе паднало върху кожата й, толкова неподвижно, сякаш винаги бе стояло там. Тя го вдигна и го показа на любимия си.

- Това поличба ли е? - зачуди се.

- Птиците винаги са поличба - отвърна той меко.

- Какво ли значи?

- Когато лебедът си намери партньор, това е завинаги - каза Аргуриос и я придърпа към себе си. - Това означава, че никога няма да ни разделят. Ще говоря с баща ти утре.

- Той няма да те приеме, Аргуриос.

- Мисля, че ще го стори. Поканиха ме на прощалното събиране утре вечер.

Лаодика се изненада.

- Защо? Както сам каза, ти не си познавал Хектор.

- Обясних това на пратеника, който дойде в храма преди два дни. Той ми отговори, че принц Агатон е пожелал да присъствам.

- Само това ли каза?

- Не, имаше и предостатъчно ласкателства.

Тя се засмя.

- За това какъв смел войн и герой си и колко би било подходящо да присъстваш?

- Нещо подобно - усмихна се той.

- Поканата е огромна чест. В семейството ми вече има размирици. Баща ми е обидил много от синовете си, които няма да присъстват. Антифон е в немилост, както и Парис. А има и други. - Лаодика въздъхна. - Дори и в такъв момент той пак си играе с чувствата на хората. Мислиш ли, че ще те послуша, Аргуриос?